Хавайска алхимия

Хавайската алхимия е въплътила в себе си тайните на северно-полинезийската култура. Това е нейният връх, при това в много отношения, тъй като на територията на хавайските острови се намират най-активните планински вулкани в света. Изригващата от тях лава не само, че е създала самите острови, но и се е превърнала в основната огнена култура на Хаваите.

Хавайският архипелаг е уникално природно образувание, състоящо се от верига от 24 острова и повече от сто атола с различна величина. Архипелагът е разположен на север от Полинезия и се явява един от щатите на САЩ. Островите буквално са покрити от пепелта на постоянно активните кратери на тукашните вулкани.

В южната част на архипелага са разположени осем големи острова – Хавай, Мауи, Молокай, Кауай, Ниихау, Ланай, Кахоолаве и Оаху със столица Хонолулу. Всеки един от островите е уникален благодарение на активността на своите вулкани, водни източници-гейзери и въздушните си потоци. Особено впечатление създава лавата, която е формирала релефа на местността, фауната и въобще природата на островите.

На най-големия и най-южен остров Хавай се намират най-активните кратери в света – Килауеа (Kilauea – изригване, хавайски) и Мокуа Вео Вео, както и планината Мауна Кеа с изгасналия си, някога величествен вулкан. Всяко едно от тези места на островния архипелаг се явява като светилище, наречено хейау (heiau, хавайски) и това обожествяване на вулканите от местните народи е ключът към разбирането за хавайската алхимия.

Полинезия представлява голяма група от острови в центъра на Тихия океан. На юго-запад от полинезийския триъгълник се намира Нова Зеландия, на юго-изток – остров Пасхи, а на север – Хавайският архипелаг. Народите на Полинезия са възникнали в резултат на смесването на древните южни монголоиди с негро-австралоидите. Към северната група полинезийци се отнасят родствените култури на Тонга, Таити, Самоа, Мангарева и Хаваите.

Атолъте океански коралов риф, който има вид на плътен или непрекъснат пръстен, във вътрешността на който е разположен плитък водоем – лагуна. Диаметърът на най-големите атоли достига 50 км. Площта на атола Люсансен покрай бреговете на Нова Гвинея превишава площта на Азовско море (320x140 км).

Планината Мауна Кеа (Mauna Kea – бялата планина, хавайски) е забележителна с това, че от основата до върха е висока 9740 м. и това я прави най-високата планина в света. Над морското равнище обаче нейната височина достига едва 4205 м.

Много от знанията за хавайската алхимия, за съжаление, са се оказали погребани под лавината от информация на съвременния свят. Освен това коренните хавайци, преките потомци на носителите на свещените знания, днес съставляват едва 1% от населението на островите, а още 13% са метиси. Независимо от това, историите и легендите, предаващи се от поколение на поколение, все още ни дават възможност да вникнем в картината на живота, бита, възпитанието и светогледа на островитяните.

Хавайската алхимия се строи върху знанията за разрушителната и изграждаща сила на огъня. Връзката с нея се установява чрез сакралния танц Хула. Този танц, на свой ред, свързва човека с всички нива на съществуване – божествените и природните сили, както и с цялото мироздание. Нагледно изображение на тази връзка се явяват знаците върху застиналите вулканични камъни – петроглифите. Те са нанесени в светилищата хейау.

Огънят има особено значение за всички полинезийци. Островите на Полинезия са възникнали в резултат на изригването на многочислени подводни и наземни вулкани. Огънят и лавата някога били възприемани от хавайците като стихийна и деструктивна сила, унищожаваща всичко наоколо. Тази изначална сила Ай-лаау (Ai-laau, изяждащата гората, хавайски), хавайците свързват с кратера Килауеа. Тя изразява огнената мощ на земята, която е формирала техния дом – земната суша.

Опознаването на света от островитяните и историята за неговото сътворяване се свързват с природните жизнени сили – с времето, когато разрушителната сила Ай-лаау придобива съзидателни черти в съзнанието на хавайците и започва да се асоциира с богинята на огъня Пеле. Различните вулканични руди, създадени от мощната енергия на Пеле, са наречени с нейното име. Например, Сълзите на Пеле – капчиците лава, изстиващи във въздуха и запазващи естествената си форма. Главното място, където се появява Пеле, се нарича Ке-аху-а-лаха и в него откриваме друго разположено светилище.

Още една сила на огъня – сестрата на Пеле, се явява богинята на мълниите Хииака. Сестрите били дъщери на бог Кане Милохаи и богиня Хаумеа. Кане Милохаи – създател на небесата и цялото мироздание, а Хаумеа – майка на света и богиня на плодородието. Заедно Пеле и Хииака образуват две ипостаси на огъня – силата на съзиданието и силата на разрушението. Двете сестри представляват две мощни енергийни активности, които са способни да преобразуват, развиват или унищожават всичко живо. Затова основната концепция на хавайската алхимия е изразена в дуалността на силите на огъня.

Съгласно традиционните хавайски предания, в кратерите на вулканите, местата, където обитават сестрите-богини, е възникнал полубогът-получовек Муаи. Той се споменава и в шестте полинезийски култури: Маори, Tонга, Таити, Самоа, Мангарева и Хаваи. Според една от версиите, огненият човек Муаи се ражда в кратера на вулкана Халеакала. В хавайската алхимия този герой приема образа на човек, който е станал съвършен.


Танцът на огъня Хула

Танцът Хула възниква в момента, когато на земята се появява всичко насъщно – именно така повелява хавайската легенда за неговия произход. Хула се явява като защитник на живота на хората, животните, растенията, цветята, подземните и земните води, вулканите… или, с една дума – защитник на самия процес, свързан с живота на островите.

Хула е повествование, в което всеки жест на дланта, всяка поза, движение на бедрата, завъртане на главата или удар на стъпалото в земята, представлява изразителен разказ. Танцьорът не просто имитира, а буквално се превъплъщава в растение, океан, земя и небе, порива на вятъра, шума на прилива или люлеенето на водораслите. Той може по един наистина удивително органичен начин да приеме характерните черти на животни или предмети, и така да се слее и резонира със силите на природата. Това е танц за естественото възприемане на битието, като за неговото изпълнение се изисква не толкова овладяването на техниката на движенията, колкото пълната любов и възприемчивото и искрено отношение към самия живот.

Хула представлява ключ към разбирането за хавайската алхимия и неговото наименование се превежда като "разкриване на вътрешната сила" или "разпалване на вътрешния огън". Както във всеки един ритуален танц, така и тук, от изпълнителите (първоначално били само мъже) се изисква умението напълно да се слеят с природните или животински сили, както и със силата на богинята на танца и дивите растения Лака, и така да достигнат "енергийно съединение". Танцът често се изпълнява пред олтара на тази прекрасна богиня, смятана за покровителка на хавайските жени. С Лака е свързан култът към силите на природата и тъй като тя е отражение на тези сили, постоянно се намира в танца, като буквално показва на хората как би трябвало да живеят естествено и напълнено. Само този, който живее истински и открит живот, му е отредено да се срещне с прекрасната Лака.

Някога на територията на островите се намирал древният храм Халау Хула, посветен на тази богиня. Той се явявал като своеобразен тренировъчен център, в който учениците постигали тънкостите на хавайската алхимия, учейки се да изпълняват танца Хула. В течение на целия курс на обучение танцьорите не били подстригвани и не им режели ноктите (смятало се, че това ще им позволи да съхранят придобитите знания); няколко вида храна били под строга забрана; освен това не били разрешени и сексуалните контакти. Еротиката в танците на полинезийските острови първоначално била насочена към това да се призовават плодородните сили на природата, въплъщавайки ги в движения.

Съгласно хавайската алхимия, благодарение на танца Хула може да се съхрани и умножи остротата на ума, както и гъвкавостта и силата на тялото. Моделите на движение и положенията в танца могат да бъдат различни, но усилието остава единно. Усилието, всъщност, е олтарът на богинята Лака в храма Халау Хула.

В древните предания се казва, че "владеещият Хула" владее изкуството да се съживяват мъртвите Купуку. Когато Хула се изпълнява от истински майстор, в зрителите възниква усещането, като че ли върху тях се излива топъл дъжд, който ги съживява след палещото слънце. От танцуващия излиза такава енергия, все едно до вас буквално седи самата богиня. Хула е състояние, в което се осъществява директното предаване на знания, споделени от приятелски настроената към хората Лака. Танцът се съпровожда от ритуални песни.

O, Лака, изпрати благословението си на мен, странника.
И на тези хора вътре в дома на Хула – на учителя и учениците.
О, Лака, благослови танцьорите,
Когато излязат пред хората.

О, Лака, живееща в сенчеста горичка,
На теб своя дар поднасяме.
О, Лака, майко на всички неща
Нека радостта пребъде с нас.


Пиктограми и петроглифи

Хавайските аборигени използвали камъните и стените на пещерите за да нанасят различни знаци, фиксирайки по този начин необходимите за тях събития. Но най-често за нанасянето на тези знаци – петроглифите и пиктограмите – те използвали повърхността на все още неизстиналата лава, която почитали като свещена и я наричали пахоехое. Най-концентрираното разполагане на пиктограми се наблюдава в местата на силата, където се осъществявало съприкосновението с космическата енергия.
Хавайските пиктограми (na ki`ipohaku – на ки'ипохаку, хавайски) не са някакви застинали, мъртви картинки. Нанесени още в незапомнени времена, знаците продължават да живеят и до ден днешен, взаимодействайки с местната образуваща сила на Пеле. В това се състои едно от проявленията на безсмъртието, когато хората се опитват да "обвържат" своята енергия с определено място, където специално за тази цел нанасят знак, за да може енергията им да се развива и след като настъпи смъртта на физическото им тяло.

Петроглифи (petros – камък; glyphe – резба, гръцки) – първобитни пещерни рисунки, както и по-късни изображения, например, върху специално установени камъни-мегалити. Освен като самостоятелно произведение на изкуството, те се явяват и като свързващ елемент с мястото, на което са нанесени. Най-древните петроглифи се отнасят към периода на късния палеолит 10 000 – 12 000 г. пр. н.е. Приблизително 7 000 – 9 000 г. назад са започнали да се появяват други писмени системи, такива като пиктограмите и идеограмите. Петроглифите били разпространени сред голямо количество социални групи и били използвани от тях чак до двадесети век. Освен това, петроглифи могат да бъдат открити във всички краища на земното кълбо, с изключение на Антарктида. Най-често се срещат в Африка, Скандинавия, Сибир, на югозапад в Северна Америка и Австралия.

Пиктограма (pictus – нарисуван, лат.) – изображение, използвано като символ. Обикновено пиктограмата съответства на някакъв обект и се използва за съобщаване на информация, подчертаваща неговите характерни черти.

Идеограма (idea – идея; grammar – запис, гръцки) – писмен знак, условно изображение или рисунка, несъответстваща на звук от речта, а на цяла дума или понятие.


Петроглифите сами по себе си представляват определени формули и въпреки привидно простите им изображения е изключително трудно да бъдат разгадани. Съществува и версия за неземния произход на петроглифите, което им придава допълнителен смисъл – в този случай племената, взаимодействащи с петроглифите и пиктограмите, са представени като пазители на особени знания за връзката между земното и небесното. Например, в американския щат Айдахо, в района на река Снейк, легендите описват някакви същества, появили се по тези места още преди 30 000 г., като петроглифите изобразяват тези същества и тяхното взаимодействие с жителите на древния град. Подобни петроглифи са открити в Колорадо, Аризона и Калифорния.

Появата на пиктограмите на Хаваите се отнася към II в. от н.е. Именно това е времето, от което може да започне да се отброява историята на развитието на хавайската алхимична пиктография, чийто концептуални изобразителни аспекти я разделят на три нива:
– събитийни пиктограми, изобразяващи дейността на човек;
– тотемни пиктограми, изобразяващи силата на земята;
– космически пиктограми, изобразяващи една или друга сила или божествено проявление.

Съществува и още едно отделно ниво на пиктография – смесено или съединяващо всичко други упоменати. То закрепва енергийните съставляващи – Човека, Небето и Земята – на някакво място, на което се нанася символ. Пиктограмите се нанасяли върху хоризонтални и вертикални повърхности, което по всяка вероятност се асоциирало с "осите", свързващи Небето и Земята.

Пиктограмите се локализирали на особени места, които били мощни енергийни зони и служели за ритуални цели, освещавайки по този начин самото място. В този случай ги нанасяли жреците кахуна (kahuna – жрец, шаман, майстор, хавайски), които се явявали като проводници на космическа, божествена енергия и отговаряли за правилното нанасяне на сакралните петроглифи и пиктограми. Така пиктограмите свързвали човека със силата на мястото на неговото обитаване.

Изобразяваната на пиктограмата фигура често изобразявала процеса на съединяване с някаква сила. А мястото, закрепено със знак, служело за съхраняване и натрупване на енергията, която била свързана със смисъла на петроглифа. В този случай, енергията на човек, фактически, продължавала да съществува и извън неговото физическо тяло.

Има и още едно предположение относно функцията на хавайските петроглифи. Възможно е в древността хората да са притежавали способността да удържат своето внимание върху определен обект, както можем да правим днес, при положение, че са ни развити отделите на главния мозък. И за тях било по-лесно да пренесат концентрираните си усилия върху камъка, с цел да изобразят "движението на съзнанието си" навън. Следователно, може да се предположи, че пиктограмата представлява някакво отделно живеещо съзнание, което изпълнява функциите на човешкия мозък.

По примера на няколко характерни знака може да се разгледат енергийните нива на петроглифите.

Усилието на плуващия човек

Действията, извършвани от аборигените на Хаваите, притежавали по-голямо значение за тях, отколкото просто да изразяват жизнената им активност, като например – плуването. Фиксирането на подобни действия във вид на пиктограма доказва съществуването на някакъв сакрален смисъл в разпределянето на усилията. Възниква обаче въпросът, за какво им е било необходимо това на аборигените и в какво се изразява смисъла от това да се обръща внимание на ежедневния живот. Отговорът може да се потърси в пиктограмата Радостният човек.

Радостният човек

Радостният човек е пиктограма, свидетелстваща за възможността от съединяване със силите на природата. По време на съединяването се изработва усилие, позволяващо за в бъдеще още повече да се укрепва съединението, т.е. значително да обогатявате себе си енергийно.

Воини

В тази пиктограма са обозначени трите нива на знаците. На преден план е изобразен човек с форма на гърдите, символизираща връзката с тотемната сила на костенурката. По-нататък е изобразен някакъв акт на действие, или преображение, т.е. усилие. А в далечината – фиксиране на космическата, божествена енергия. Това са необходимите условия, при които е възможно енергийното превръщане, т.е. алхимия. Особено интересен за алхимията е процесът на преобразяването, който символизира човешкото усилие (фигурата по средата).

Бягащият човек

Усилието играе ролята на комуникация за човека не само с външните сили, но и в човешкото съобщество – едни с други. Но пък изразходваното усилие трябвало да бъде оценено по някакъв начин. Върху пиктограмите е видно, че хавайската култура преди всичко е отделяла внимание на външното усилие, като се опитвала по никакъв начин да не го натрупва вътре в тялото и да го развива. За това свидетелстват стигналите до нас знания, в които изобщо не се споменава да е било необходимо, нито да е имало каквито и да било методи за съхраняване и удържане на енергията.

Танцът Хула

Този знак, "танцът Хула", изразява взаимодействието с определено усилие в движение и посочва важността от съхраняването на знанията за него.

Костенурка

Било то воинът, бягащият човек или танцьорът – всяка от фигурите изобразява процеса на комуникацията на човека с висшите сили, който бил съпроводен с определено преживяване. Процесът на преживяване, всъщност, е тази главна ценност, която определя целостта на живота. Това преживяване е защитено от разрушение благодарение на ритъма, или защитните духове аумакуас.

Хону е изразяване на основния ритъм, или главният защитник на аборигените на Хаваите, който представлява морска зелена костенурка, известна като бог Кауила (Kauila – озаряващата, освещаващата, хавайски). Тя представлява своеобразен "гид", който озарява пътя към хавайските острови. Според преданието, мистичната костенурка и до ден днешен живее в собствения си дом в района на залива Пиналу'У на остров Хавай. Като може да приема човешки облик и да общува с хората, или по-точно с децата, което още веднъж доказва особената значимост на природния ритъм, характерен за всички деца. Не без основание може да се предположи, че хавайските аборигени специално следвали определен сакрален ритъм, който всъщност формирал качеството им на живот.


Одушевените камъни

Камъните в съзнанието на хавайците имат божествен произход, явявайки се изразители на силата на огъня. В действителност, камъкът отразява процеса на материализация и в древността се възприема като реализацията на божествените сили на трансформацията. Естествено това станало причината камъните да бъдат одушевявани и да се превърнат в обект на поклонение.

Може би най-известните подобни камъни се отъждествяват с душите на две сестри, които живели на остров Кауаи – изумруденият остров на хавайския архипелаг с буйна зеленина и златни плажове. Една нощ техните енергийни тела извършили полет до Куканилоко, но на пътя им се изпречил изгревът и първите лъчи на слънцето ги превърнали в два камъка. Така си лежали недалеч от Куканилоко, докато в началото на ХХ в. някакви пътни строители не преместили единия от пречещите им камъни. През нощта, обаче, ръководителят на строежа Джордж Голбрейт сънувал сън, в който камъкът непрестанно твърдял, че са го поставили с краката нагоре и молел да бъде преобърнат.

На следващия ден Голбрейт познал камъка, който видял в съня си и помолил работниците да го преобърнат. Двама стари хавайци му разказали история, според която това не бил прост камък, а бил изпълнен с жизнен дух и го наричали Канинилао-Калани. В последствие въпросните камъни били преместени в Куканилоко, като по този начин помогнали на двете сестри да завършат своето пътешествие.
Тези камъни са център на поклонение и с тях се свързват различни преображения – от изцеляването на физически недъзи до предаването на древните сакрални знания на Хаваите. Днес те се намират в гробището на Уахиауа, недалеч от Хонолулу. При пренасянето, обаче, единият от камъните се леко се отчупил, но бил внимателно залепен и, колкото и странно да звучи, двата камъка не изгубили своята сила.

Куканилоко - място на силата, в което според преданието на бял свят се появяват членовете на кралското семейство. Този своеобразен "сакрален родилен дом" е обграден с два реда камъни с вулканичен произход, някои от които във формата на чаша, по осемнайсет камъка на всеки ред. На много от тях са издълбани петроглифи във вид на човешко тяло или кръг.

За най-любими, обожествявани от хавайците камъни, се смятат камъка Похакулоа в столицата на архипелага Хонолулу и камъка Наха в град Хило на остров Хавай. Особено място в хавайската култура заема групата от четири камъка, лежащи на плажа на Уайкики в Хонолулу. Тези камъни – Капаемаху, Кахалоа, Купуни и Килохи – пазят силите на четири таитянски мага-кахуна и са надарени със сила, с която могат да взаимодействат само други магове и жреци. Два от камъните представляват женската сила, а другите два – мъжката.

Камъните, като обекти на поклонение, били обгръщани със свещеното растение тики, което ги подхранвало. Този ритуал сочи към едно от най-загадъчните знания на полинезийската култура – улавянето на звука. Звукът въплъщава бог Лоно, мъжа на богинята Лака. Съседите-маори го наричат Ронго. Според преданието, очарован от танца Хула, той се явил на върха на дъгата, за да се ожени за Лака. Бог Лоно е семето на живота, или това е своеобразна зачеваща сила, изразявана от човека чрез звука. Знанията за получаването на истинската сила на звука, обаче, се взимат от камъка. И именно към този ритуал има отношение силата Камапуа'А – същество получовек-полуглиган. Освен това тази сила е свързана и с изкуството на добиване на звука.

В камъкът се крият много загадки за живота и смъртта на човека, които всъщност са се опитвали да разберат хавайските аборигени. В известен смисъл това наподобява опита на средновековните алхимици да възпроизведат философския камък.

Ако разгледаме Хавайските острови като земя, пълна с огнена енергия, тогава и най-фантастичните ни представи могат да се възприемат като реални – и божественият произход на петроглифите, и мистичната сила на камъните, както и силата на безсмъртието в танца Хула. Освен това не трябва да се забравя, че Хаваите са част от полинезийската култура, която макар и да се явява достатъчно цялостна, все пак има множество различни проявления (да си спомним, например, толкова самобитната култура на новозеландските маори или остров Пасхи). Но най-важното нещо е, че хавайската култура живее, пулсира и диша, и независимо, че много от нейните светилища днес вече са били забравени или изоставени, те продължават да удържат своя дух и сила.

11 юли 2007

Попитай автора


Само регистрирани потребители могат да зададат въпрос. Вход.

За регистрация натисни тук.



425

Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката

Във вид за печат
top
Notice: Undefined index: GetCode in /home/olegcherne/public_html/common/descriptor_parser.inc.php(191) : eval()'d code on line 5