Ефирният град – Барилоче

alef

Градовете са като хората. Слаби и силни. Добри и сърдечни, хитри и безжалостни. От някои ти се иска да избягаш, а в други се влюбваш за цял живот. В едни дишаш леко и свободно, а в други въздух не ти достига. Онзи, който пътешества по света, търси своя град, както търси приятели, както търси любими. Когато гледаш в очите на новия в живота ти човек, никога не знаеш какъв ще стане той за теб. По същия начин, когато разглеждаш кръгчетата на картата, не можеш да знаеш какво точно те очаква.

Защото понякога се случва следното: стъпваш на нова земя и нещо ти казва: „Тук си у дома!“. Вървиш по непознати улици и краката ти ходят сами, сякаш познават наизуст маршрута. Виждаш децата, с които си играеш, и им се усмихваш сякаш вчера си ги черпил с бонбони и си слушал смешните им истории. С всяка стъпка все по-малко се усещаш като турист със сламена шапка и раница на гърба, и все повече като човек, родил се и израснал под това слънце. Градът ти говори с всяка отекваща по мостовете стъпка, с плющящите под дъжда покриви, с шепота на листата на вековните дървета. Тук се усещаш някак по-силен, сякаш енергията на града се предава някак на теб. И това не е илюзия или фантазия. Един велик пътешественик казва:  „Може би си струва да се замислиш за това, че на картата съществуват алхимични градове, чиито енергийни качества ги отличават от всички останали градове по света, градове, които са в процес на постоянна трансформация...“ Барилоче е едно от тези места. Тук над каменната действителност на улиците сякаш съществува и едно ефирно пространство, невидимо за равнодушния поглед.

Официалното му име е Сан Карло де Барилоче. Градът е малък, един от най-популярните в Патагония, южната част на Аржентина. Туристическите справочници го наричат аржентинска Швейцария заради изумителната чистота на езерото Науел Уапи (Nahuel Huapi), свежия планински въздух, покритите с богата зеленина равнини и накрая заради известния шоколад на фабриката на Карло Триберголм, сгушила се в планините. Пътешествениците могат да си купят билет от крайния пункт „Барилоче“ по всяко време на годината. През зимата – за да се попързалят на чудесните за смелите алпинисти склонове на Андите. През лятото – за да подишат зеления въздух на селвата. Много хора обаче идват тук не заради туристическите радости, заради южния загар или прекрасното местно пиво. Търсачите на дълбоки вътрешни преживявания, експериментаторите и мъдреците търсят на патагонска земя сила и нови усещания. Казват, че пред онзи, чиято душа е отворена и който може да усети фината енергия във въздуха, пред онзи, който влиза в дълбока медитация и има високо ниво на съзнание, се открива един друг Барилоче – ефирният град..

alef

Летопис на Барилоче

Тази древна земя може да разкаже много на онзи, който умее да слуша. Тук хора са живели още преди 13 000 години – археолозите са намерили следи от етнически групи, превърнали се в коренните обитатели на това място и сформирали местната народност Техуелче (Tehuelches). Тази етническа група е съставена от племена като Чоник (Chonik), (станали известни по-късно като патагонци (Patagones), Пеуенче (Pehuenches), Пуелче (Puelches), Вурилоче (Vuriloches), плюс мигриращите Мапуче (Mapuches) и Араукани (Araucanos). Историята на името на народа Араукани се пази и до днес. Думата „араукан“ (araucan) е съвременното име на племе, което в миналото се е наричало „пехуен“ (име, което се появява в много местни предания). А „пехуен“ (pehuén) означава свещено дърво, елха с много клони, която за местните жители представлява световното дърво, което с корените си подхранва земята и в същото време се пълни с нейната сила. Хората от древния народ Пехуен били точно като големи дървета - те пуснали мощните си корени в земята и се хранели с най-дълбоките подземни води, затова станали силни и високи, като истински силни разклонени дървета.

Но когато по тези територии се появили испанците, те започнали да дават на всичко свои имена. В района на Големите езера завоевателите попаднали на народа Техуелче. Техуелче – като племе, съставено от няколко етнически групи, сред които и Чоник и Араукани – изглеждали на испанците не просто като големи хора, а като хора с огромни като на животни стъпала. Затова когато потърсили име, с което да наричат помежду си тези хора, чуждоземците се спрели на думата „патагон“ (patagón), като съединили „пата“ (pata) – „животински стъпала“ и „гон“ (gon) – „като нещо голямо“. Така възникнали съвременните патагонци, „големите хора с големи стъпала“. По-късно с това наименование започнали да наричат цялата населявана от този народ територия и така се появила Патагония.

Старите хора разказват, че тайната е в самото място, където живели и живеят и до днес Патагонците, защото именно мястото карало хората да се „хващат“ за земята с краката си, а после да растат, като дърветата пехуен. Индианците, деца на природата, живели в естествена хармония с обкръжаващата ги флора и фауна. И макар този горд и красив народ да бил унищожен в голяма степен в безпощадната война с колонизаторите, духът му живее в Барилоче и до днес. Онзи, който успее да усети този град, ще съумее да стигне и до миналото му. Пред очите му каменните стени на домовете ще се разтопят и ще оголят индианските селища... На мястото на бучащите моторни лодки по огледалната повърхност на езерото безшумно ще премине леко кану... Издяланите сякаш от тъмно дърво силуети на индианците ще се мярнат сред дивите дървесни цветове на мичау (michay), таике (taique), аманкау (amancay) и мутисиас (mutisias)... Ловец с катранено черни коси ще премине, следвайки безшумно някоя лама гуанако или елен уемула... Светът ще се върне векове назад. И пясъкът на историята ще потече отново. Три-четири столетия след официалното основаване на град Барилоче към това място ще проявят неподправен интерес множество изтъкнати личности. Сред тях ще има както завоеватели и пътешественици, така и търговци и сладкари. В първата половина на XVI век, например, до испанския капитан дон Франсиско де Сезария стига слуха за прекрасен град, разположен на брега на едно от езерата на южния американски континент, който е построен от злато и скъпоценни камъни. Този слух ще се окаже достатъчен, за да събере веднага капитанът своя военен отряд и да го прати на мисия. Независимо от напразните усилия на испанците, военната епопея и смъртта на капитана пораждат толкова разнородни версии, че споменатият слух се превръща в легенда, а предполагаемият град и до днес се нарича „Градът на Сезария“.

Тук идва и немският търговец Карлос Видерголд, първият голям инициатор на търговската дейност в този район на Латинска Америка. Той построява първия си търговски дом на мястото, където след време се образува населеното място Сан Карлос де Барилоче. А това се случва на 3 май 1902г. С всеки такт на времето ритъмът на живот на този град се учестява. На мястото, където 14 души са живели в оплетени от кипарис и коиуе колиби и където най-важната местна забележителност е бил складът с вълна, по-късно се появява курортен град, изпълнен с туристи.

alef

Пазители

Впрочем, не бива да се мисли, че времевата връзка е била прекъсната, а същността на Барилоче - напълно изменена. Индианците живеят там и сега. Те пазят силата си и до днес. За разлика от забравящите европейци, индианците помнят и пазят традициите и вярванията си. Те знаят, че всяка местност има свои животни, знатни касики (индиански вождове) и войни, реки и езера и, естествено, природни стихии. Векове наред жителите на Патагония са пазили околната среда като самите себе си, а тяхното съзнателно съжителстване с енергията на природата е станало причина тези места да са пропити и до днес с намерение. Намерение, което е достояние на обикновените хора и до днес. По обичая на предците си местните жители провеждат церемонията Нгилятун (Nguillatún) – свещен за народа Мапуче обред - и до днес. Този обред е изпълнен с молитви за благодарност, с уважение и преклонение и завършва с обяснение в любов към дървото Пехуен. А ето и как звучи:

Ти, който не позволяваш да умрем от глад,
Ти, който ни даряваш радостта да споделяме каквото имаме,
На теб се молим – не позволявай да загине Пехуен,
Дървото, чиито клони протягат ръце!...

По тези места живее още едно свещено дърво и то се нарича „Канело“ (Canelo) (народът Мапуче го нарича „Фоле“- Fole). То вече не е „дърво-човек“ като Пехуен, а„дърво-бог“,всъщност най-главният бог на Патагония – създателят Нгуенхен (Nguillatún ). Сянката на това дърво безпогрешно определя абсолютната истина за всички живи същества – независимо дали са хора или вълшебни същества, каквито тук винаги е имало в изобилие. Смята се, че ако сянката на свещеното дърво Канело попадне върху неправеден човек, бог Нгуенхен веднага ще му отнеме живота, затова всички знаят, че трябва да избягват лошите мисли и думи. А ако завърже някаква връзка или лентичка към клонче от Канело, човек може да се защити от всякакви недоброжелателни духове. Дори днес патагонците правят от корените на дървото специален чай „заспасяване на душата“– кактообясняват възрастните. Преданията разказват, че когато хората започнали да се борят помежду си и да проливат кръвта си върху земята, създателят Нгуенхен им заповядал да се отправят към центъра на земята в търсене на свещеното дърво, защото иначе нито един човек нямало да остане жив в започнатата от хората война. Но само един от онези, които послушали бога и се отправили на пътешествие, успял да стигне до центъра на земята. И там той видял не дърво, а седем стъпала. Знае се, че първото от тях било предопределено за поклонение на Слънцето и Луната. Второто било предназначено за изпитание на човека в съновидения, в които той трябвало да приеме формата на як, който поражда всичко живо... Само преминалите през това "изпитание" се превръщали в шамани, които знаели как да преведат хората през всички стъпала до свещеното дърво на Нгуенхен. И до днес е оцелял обичай в специални тайници да се пазят седем клонки от дървото Канело - в знак на уважение към бога Създател, и като свидетелство за намерението да се премине трудния път към свещеното дърво.

Бял човек, бял човек... Не, древният свят никога няма да се открие пред теб такъв, какъвто го вижда индианецът. Ти може би гледаш с презрение на тези хора, но вечността е по-мъдра от теб. Преди няколко години индианците приеха на едно от Големите си събрания (Füta Trawün) „Ракизуам“ – манифест за съхранение на мястото. Той се превърна за тях в закон, забраняващ добива на изкопаеми, който унищожава духовете на земята. „Планините и всички форми на живот все още са обладани от Пилян – духа – и индианецът продължава да съжителства с него, затова белият човек не бива да осквернява Земята-Майка, като прониква в лоното й и извлича богатствата й.“ Уви, законът се спазва само от едната страна – от страна на коренните жители; той не е признат от правителството на Аржентина.

И така белите хора лишили индианците от права, но не успели да им отнемат вярата в безсмъртието на човешката душа и в бога - пазител на Земята, Нгуенхен (Nguenechén ). В Патагония съществуват редица правила, които не могат да бъдат нарушавани от онези, които се стремят към вечен живот. Хората тук не си позволяват да оскверняват могилите на магьосниците и да вдишват изпаренията от пазените от тях съкровища. Всички знаят за Мачис (Machis), свещениците, целителите, и се обръщат към тях с молба да ги излекуват от болести на тялото и душата, с молби за добра реколта, за предсказания за времето и съдбата. Майките индианки учат децата си как правилно да се покланят на боговете, как да принасят жертви на духовете – на майката Природа и дори на самия Гуалич („Гуалич“ (Gualichú) означава „да кажеш или направиш нещо лошо някому“, което не бива да се прави в никакъв случай, под страх от наказание от самия Гуалич). Бабите разказват на притихналите си внуци за свещени предмети, за преместващи се камъни, по чиито следи не бива да се стъпва. Тук наистина има следи от огромни късове скали, които първоначално са стояли на едно място, а после се оказват съвсем другаде. Днес тези камъни са за туристите поредната снимка във фото-албума им, докато за младите индианци те остават свещени предания.

alef

Приказки на нощния огън

Нима съществува народ без приказки? Без свои легенди за вълшебни същества? Без страшни истории, които могат да се разказват само шепнейки?

Някои автори пътешестват в търсене на подобни истории по целия континент. На "Големите събрания" (наричани още „Срещите на коренните народи“), както и на народни празници на най-разлини места старците търпеливо и с любов разказват за появата, ту тук, ту там, на всякакви вълшебни същества... Често една и съща история може да се срещне под различни имена и дори на различни езици. Тук дори най-рационалният европеец ще се замисли, че щом има дим, има и огън, щом има следи, значи има и стъпки. А за индианците тези истории са несъмнено правдиви.

Например за Мапуче митът за Трауко (Trauko), „таласъмът, който обича жените“, далеч не е фантазия! Разказват се много пикантни истории за това, на което Трауко е способен, но никой никога не е виждал откъде се появява той. Смята се, че могат да го видят единствено шаманите, а невидимото му присъствие може да усети всеки, особено хубавите жени. Някои от тези истории се смесват с легенди от други страни и понякога оживяват и обрастват с нови подробности, донесени от шофьорите на камиони на дълги разстояния или гостите от други области.

Горите тук имат още един тайнствен жител – Ляо Ляо (Llao Llao), странната гъба с невероятни размери (огромна според някои разкази, а според други – мъничка като трошичка), която живее по дърветата коиуе и се нарича „Хлябът на индианеца“. Узряла, тя е пореста и сладникава на вкус.

Една от легендите разказва как индианец се връща в племето си гладен с празни ръце, без улов и по пътя си среща старец. Когато чува тъжния разказ на индианеца, старецът поглежда косо младия човек и му казва: „Как можеш да се боиш от глада, когато пред очите си имаш всичко, което ти е нужно. Погледни това прекрасно дърво, с какви плодове ще те дари то, без да иска нищо в замяна. Полюбувай се на тези шишарки – те са пълни със семена и можеш да ги отнесеш на твоето семейство.“ Младият индианец взима шишарката в ръце и възкликва, че шишарките са сухи и твърди. Старецът го посъветва да ги свари или да ги подържи на огъня и да ги запази за зимата. Съветът му се оказва разумен – печените на жар шишарки дълго време са основното блюдо в Патагония.

Понякога самата природа ражда легенди. Така величествено и спокойно е езерото Науел Уапи, че дори обикновеният пътешественик се замисля какъв ли пазител трябва да имат тези царствено прозрачни води. От 1910 година местните жители свидетелстват и за появата на Науелито – същество, подобно на чудовището от езерото Лох Нес. В търсенето на тайнственото същество се включват дори директорът на зоопарка на Буенос Айрес и военноморския флот на Аржентина. Само че господарят Науел Уапи и до днес се крие от нетактичните изследователи, които се опитват да проникнат в тайните на природата.

Може би сега, когато знаеш всичко това, ще успееш да видиш Барилоче с други очи. Ще се вслушаш в гласа на селвата. Ще се вгледаш в очите на чернооките индианци. Ще усетиш земята, по която вървиш. Ефирното Барилоче ще се разкрие само пред внимателен и искрен човек. Само пред приятел.

23 май 2012

Попитай автора


Само регистрирани потребители могат да зададат въпрос. Вход.

За регистрация натисни тук.



1109

Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката

Във вид за печат
top
Notice: Undefined index: GetCode in /home/olegcherne/public_html/common/descriptor_parser.inc.php(191) : eval()'d code on line 5