Танго

Тангото е изкуството да танцуваш, търсейки себе си. Кой е казал, че тангото е танц за двама? Няма по-индивидуален танц от тангото. Да, то търси отклик, но това може да е откликът на дъждовните капки, разбиващи се в паважа, или на танцуващите снежинки... Това е един диалог с пространството, а чрез кого или какво се случва този диалог, не е важно за тангероса. Важно е състоянието. Не, дори не състоянието, а съвпадането на редица условия, които непременно трябва да включват отношение, например, към себе си (чрез дрехите) или към мястото (чрез движението). Отношение, което описва ритъма на мястото и духа.

Този, който танцува танго, трябва да разбира духа на тангото. Чрез какво е достигнат той — чрез чая мате, Чамаме или чрез посещаването на църквата на Марадона — това няма значение. Тангото за тангероса е бог, условията, чрез които той търси себе си.

Затова тангото не бива да бъде опростявано или принизявано до емоциите, вълнуващи онези, които не са проникнали в дълбините на танца. Тангото е символ на живота на аржентинеца. Разбирате ли какво означава това? Разбирате ли? Ха-ха! Безсмислено е да се разсъждава за тангото, ако не се разбират корените му!

Е, добре, ще ви кажа какво представлява аржентинецът. Това е човек, който отсъства, тъй като той трябва да се появи утре. Но тъй като няма свое днес, той никога няма да дойде. Той се крие от вас на стотици различни места. За вас той винаги ще бъде утре, а самия той има тези сто различни места. Аржентинецът е човек, който винаги прегръща (абразо) някого или нещо. Това може да бъде кафето, с което той прекарва часове наред, виното, приятеля, съседа или дори някой случаен минувач. Изобщо всичко, което не отнема неговото днес. За всичко останало си има утре. Той се движи, прегърнал своето днес, към вашето непонятно утре.

Той не обича да работи и дори не умее да го прави, тъй като ръцете му, душата му и тялото му са заети с това, което прегръща. Той постоянно танцува, всичко останало е «Маняна!». Аржентинецът се ражда единствено за едно — за тангото, именно той е създал това изкуство.

Не бързайте обаче към Буенос Айрес, за да видите това. Буенос Айрес не съществува, той е само мит. Съществува единствено тангото. Само безумец би пристигнал да претърсва Буенос-Айрес. Той трябва да може да диша, което важи и за всяка друга точка на Аржентина: Салта, Барилоче, Мендоса, Кордоба... Те всички представляват различни части от тялото на аржентинеца.

Тангото е едно пътешествие в неизвестното. Ако все още не сте ме разбрали, тогава не се заемайте с танго, не петнете душата на аржентинеца. Ако сте готови да се уедините, ако сте готови да се отправите на едно самотно пътешествие и ако не ви плаши изгледът да излезете извън кръга на ежедневното си съществуване, то тангото е точно за вас.

Тангото има женско лице — присъщи са му радостта, разочарованието, съгласието, несъгласието, любовта и злобата. Тангото е израз на пространството, в което живеем. Пространството, което се проявява и оттласква. То е едно съкровище, което човек трябва да намери, преминавайки през осем реки (очо риос).

Тангото е търсене, в което е заложена силата на ритъма. То изисква сила и същевременно деликатност и внимателност. Този танц от една страна притежава форма, а от друга — няма начало и завършеност. Той постоянно следва времето, демонстрира го и показва неговата променливост. И макар за златен век на тангото да се смятат 40-те години на ХХ-ти век, това далеч не е така. По това време просто преживяванията са станали неконтролируеми и са изплували на повърхността. Тангото тогава е станало ярко и незабравимо, но вътрешно е станало още по-скрито и недостъпно.

Тангото не може да има свой златен век. Или по-скоро: цялата история на тангото е златен век или, ако щете, тя е книга на времето. Тангото не бива да се учи технически, важен е жизненият опит в стила на тангото. Този, който не познава стила на тангото, никога няма да може да го танцува.

Важно е умението да общуваш със самия себе си, да изразяваш себе си. Тангото е изкуството да се напълваш, то се обгражда с една аура, към която ключ има само онзи, който е опознал себе си посредством тангото. Затова независимо дали ви се иска или не, вие трябва да разбирате егрегора на този танц! Трябва да познавате Борхес и Кармело Пати, който прави най-хубавото Каберне Совиньон в Аржентина. Трябва да познавате Арналдо Етчард, който прави най-хубавото Малбек в Аржентина. Трябва да разбирате защо хората ходят в църквата да се молят на Марадона. Трябва да разбирате защо водопадите Игуасу крият силата на мате.

Към тангото не трябва да се подхожда прибързано и повърхностно, човек трябва дълго да се готви, преди да каже, че танцува танго. Движението е само завеса на тангото, то е нещо, което просто ви кара да се приближите до тангото, да го докоснете. Най-трудното е, че в този танц няма критерий за оценка, той е толкова персонифициран, че трябва или да станете част от пространството му, или да го напуснете.

Никога не казвайте за танцуващите, че танцуват добре или лошо. Дори ако все още не са опознали съдържанието, те все пак набират опит. Не показвайте пренебрежение към танца, защото така само се отдалечавате от него. Най-добре идете и послушайте Ла Чикана (La Chicana) и разберете, че тази земя е родила основния символ на свободата — Че Гевара.

 

Въпроси и отговори

Откликът на капките дъжд или танцуващата снежинка — това, разбира се, е хубаво. Но как да накараме партньора ни да откликне в танца? Съвсем не винаги воденият слуша водещия... А понякога дори и да слуша, нещата не се получават... Особено когато единият слуша музикалната линия на мелодията и се старае да следва и най-малкото изменение в ритъма, а на другия това не му се удава. И така не се получава съвпадане ... няма натрупване на опит ...

Човек трябва да учи танца правилно и да познава поне малко историята му. Преди да стане танц за двама, тангото е било индивидуален танц, при който всеки (като в началото са го танцували само мъжете) е изразявал себе си. Човек трябва първо да се научи да изразява себе си, преди да висне на врата на някой друг.

А имало ли е изобщо в началото танци по двойки?

Имало е свързващи танци, при които всеки е изпълнявал танца. В началото танцът по двойки не е съществувал.

За какво е необходим танцът по двойки? И ако е необходим, то тогава какви възможности има той, ако човек е подготвен правилно?

Танцът по двойки е процес на общуване, при който тялото се превръща в език. И от тази гледна точка той не само има право на съществуване, но се явява и сериозна система на отношения, за която езикът на тялото не е достатъчен.

Има ли танци по двойки при аборигенските народи и в японската култура?

При аборигените такива танци няма, тъй като там доминира или мъжкото, или женското начало — няма равенство. А ако няма равенство, танцът по двойки не може да се появи. В японската култура изобщо няма танци, има театър или по-правилно е да се каже: има изразяване на свойства и състояния, посредством цял обем от условия, център, движение, звук, като тук движението е преди всичко игра. Затова ако искаме да разберем японската култура, трябва да се задълбочим в изучаването на театъра.

Запознат съм много повърхностно с историята на тангото. Ако не греша, първоначално то наистина е било мъжки танц, който е имал съвсем конкретна задача и цел — жената. Не е особено ясно обаче защо жената е влязла в този процес (или какво я е накрало), вместо да стои тихичко отстрани и да чувства.

Защо им е на жените да се занимават с бодибилдинг или бокс наистина е интересен въпрос, но танцът за жената е преживяване, което тя може да въплъти и тя го въплъщава чрез тангото. В тангото танцът е себеизразяване, което първоначално става елемент на общуването, а впоследствие — цяла субкултура.

 

22 май 2012

Попитай автора


Само регистрирани потребители могат да зададат въпрос. Вход.

За регистрация натисни тук.



973

Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката

Във вид за печат
top
Notice: Undefined index: GetCode in /home/olegcherne/public_html/common/descriptor_parser.inc.php(191) : eval()'d code on line 5