Лаборатория за развитие

«Лаборатория за развитие» е проект, в чиято основа лежи моят 35-годишен опит в изучаването на знанията, практиките и традициите на основните етнически групи по цял свят. Създадената база от практики представлява именно методът за усъвършенстване и развитие на човека.

Основната традиция, представена в проекта, е даоизмът, който е дал на света най-ясните и проверени пътища за опознаване на човешката природа. Изработеният метод за познание позволява да се изучи в дълбочина не само даоистката, но и другите световни традиции.

Всички знания и практики от «Лабораторията за развитие» са разделени на пет направления съгласно задачите си: напълване, структуриране, създаване на симетрия, развиване на ритъма и съсредоточаване.

Човек може да смята за развитие само това, което развива човешките му качества. Регулаторът на човешките качества се явяват изживяванията, които съответстват на човека. Те биват задавани от определени енергийни показатели, които отговарят на човешката природа. Всички останали показатели отнасяме или към природата с по-ниски вибрационни условия, или към тази с по-високи.

Изживявания, отговарящи на човека

  • чувствени
  • временни
  • пространствени
  • преобразуващи изживявания
  • творчески изживявания

Каквото и да казваме за развитието, то винаги ще е свързано с една зависимост от изживяванията – първоначално от човешките, а на по-високото ниво – от свръхчовешките изживявания, т. е. изживяванията, чиято природа е по-висша от човешката, но които все пак човек може да осъзнае и изживее.

Свръхчовешки изживявания

  • изживяване на пулсацията
  • изживяване на съвършенството
  • изживяване на свърхсъзнателното усилие
  • изживяване на прераждането

За да опознаем природата на изживяванията, трябва да опознаем природата на усилието. Това ще ни даде възможност не само да опознаем изживяването, но и, най-важното, да го развием. В пространствата, в които човешката воля може да оперира, съществуват 13 такива усилия.

По този начин развитието представлява подобряване на личностните качества, което е различно при всеки отделен човек и зависи от това дали той е в състояние или не да усили природните си свойства.

Тук възниква и една от основните трудности: как да започнем, как да определим какво е необходимо за човека? Как да изработим най-първичната нужда – да развиваме себе си? Тоест независимо дали го иска или не, докато не опознае развитието като такова, човек стои винаги изправен пред една дилема, която остава неизменно неопозната. С други думи, към едно непознато нещо се добавя второ непознато.

Така излиза, че човек трябва да се развива, за да се освободи от дилемата, т. е. да се научи да отнася своето «аз» към собствените си действия. Но тъй като липсва самото понятие за това какво представлява развитието, то следователно трябва да започнем от това да се научим да се обучаваме.

Тук се сблъскваме с много условия, които предопределят не само обучението на човека, но и поведението му. Докато човек не проумее, че обучението е изкуство, той ще му намира различни външни приложни значения, което ще сведе самото развитие само до набор от различни професионално заучени действия. Което, рано или късно, ще ограничи човека или пък той ще започне да се задоволява само с тях.

Реално развитието е необходимо, за да идентифицира човек самия себе си и задачите, над които трябва да работи. Тук, разбира се, голямо значение играе и възрастта. Във всеки случай е важно да разберем какво именно развиваме и за какви знания става дума. И най-важното – трябва да разберем какво е отношението ни към тези знания.

Разбира се, много трудно е човек да се ориентира във всичко това без да разбира посоката, в която трябва да се движи. Освен това необходима е не само посока, но и първично усилие. Трябва непременно да се ръководим от вербалното развитие, за да не се впуснем в непонятни или неконтролируеми действия.

Развитието трябва непременно да е съчетано с разбиране, в противен случай няма да бъде изучено самото изкуство на обучението, при което основен трябва да бъде методът. Без метода, който определя базовото разбиране на това, което правите, нищо няма да се получи, защото е опасно да се прикривате зад традицията, която сякаш всичко трябва да решава вместо вас. Истинска традиция има там, където има метод. Просто по-рано когато хората са се намирали в по-развити сетивни показатели, невербалността е била за тях ясна, докато днес тя е езотерика, т. е. нещо непознато.

Вербалното развитие е онова, което има точно и завършено разбиране. Невербалното развитие са някакви показатели, които човек трябва да развие, но които не е готов да определи сега. Най-интересното е, че ако започнем да разбираме вербалното развитие, ще проумеем, че то е по-невербално, отколкото невербалното по отношение на вербалното.

Например, човек започва да учи математика. И сякаш всичко е нормално – има закони, правила, упражнения. Но той може само да запомня дадения материал и дори ако започне да оперира с него уверено, това няма да му помогне да развива себе си.

Защо? Защото му липсва концентрация, усилие, което да нараства заедно с напредването в изучаването на дадения предмет. Освен това са му подменили понятието за концентрация, което често създава патова ситуация, предвид неспособността да се сформира правилно усилие в мозъка. Какво се случва реално с човека? Започва да се усилва обема на лявото полукълбо или грубо казано променя се честота на лявото му полукълбо. В резултат на това човекът започва да усилва деформацията в главата си, което всъщност е едно разсинхронизиране.

В такова състояние човек може единствено да следва указания, но пък не съзнава в какво състояние, какво и как прави. И ако след това той продължи да става все по-силен в математиката, т. е. продължи да изкривява усилието в мозъка, то рано или късно ще се получи непоправимо изместване, което ще доведе до някаква степен на лудост.

Излиза, че дори най-точната наука математика рано или късно превръща човека в езотерик, освен ако, разбира се, той по природа няма устойчиво съзнание (като изключение). Така вместо да използваме математиката за структуриране на мозъка, я използваме за изкривяването му, вървейки по пътя на вербалното познание в посоката на невербалното.

По този начин, изучавайки една точна наука, получаваме неточен мозък. Изводът тук се налага сам: ако не подготвим правилно усвояването на точните науки, то рано или късно ще станем езотерици.

Да вземем друг пример: човек започва да се занимава с йога или тайдзи-цюан. С какво се сблъсква той най-напред? С пасионар, който действа по-скоро като предводител на група, отколкото като като някой, който обучава.

И ако попитаме такъв един човек какво разбира под йога, той ще наговори маса непонятни за самия него неща. Защото да наричаш едно нещо с името му все още не означава да го разбираш. В това се заключава най-големият проблем на съвременността: наричаме нещата с имена, които сами не разбираме. В резултат на това започваме да се занимаваме с огромно количество непонятни за нас неща, които наричаме «йога» или нещо друго.

Човек просто си избира някакво покривало, под формата на красиво или необичайно название, и без да го разбира изобщо, се покрива с него. Разбира се, рано или късно, под това одеяло той ще се превърне в езотерик (наистина доста по-бързо, отколкото ако се занимава с математика).

Затова в нашия случай с вас трябва да започнем с фрагменти, при които основа на фрагментарността трябва да бъдат задачите, над които работим. Но тук не бива да забравяме, че те трябва непременно да бъдат свързани с метода.

Човешкото съзнание, докато не зависи от своя носител, винаги ще намира за съответния човек обяснение или подсказка, оправдаваща вече развитата зависимост спрямо неконтролируемото усилие. Съзнанието ти казва: «Искам да се занимавам с естетика, да пея, да танцувам, да рисувам, изобщо да търся вдъхновение!» и човекът тръгва да търси музата и междувременно пее или чака, докато музата се появи.

Попитайте художника: «Как рисуваш?». В отговор ще чуете: «Рисувам, когато ми дойде вдъхновението!». Това е една още по-глупашка форма на съществуване. Човек изпитва някакви изживявания, но не умее да ги развива и да се намира в тях. Той просто ги използва и зависи от тях. Този човек по природа може би има усилие от по-високо качество, което му позволява да постига различни изживявания, но той изначално избира позицията да не развива тези усилия, а да зависи от тях. Тоест той създава своеобразна игра, наречена «казвам нещо, правя нещо» и така бърка практиката с теорията и теорията с практиката.

И така човек, който е роден за развитие, няма възможността да се развива, защото не съществуват необходимите външни и вътрешни условия. И дори в тези посоки, които можем да отнесем към развитието, човек се сблъсква или с личния си фактор, или с личния фактор на онзи, който го обучава, вследствие на което се оказва неспособен да се ориентира какво всъщност трябва да научи.

Тук възниква следният въпрос: какво да правим? Първо, не трябва да мислим, че непременно ни трябва учител, или че съществува учител, който трябва да ни научи. Да, може и да не умеем все още да си построим къща, и да няма още хора, които да могат да построят къща за нас, но това не означава, че не трябва да подготвим материалите за нея. Трябва да съберем конструктора, т. е. да подберем набор от материали, които ще можем после сами да разберем как да сглобим или пък някой ще ни покаже как да сглобим, но за целта вече трябва да ги имаме! Представете си само колко хора седят и чакат ... Ами ако учителят се появи, а те нямат материали!? Учителят им казва: «За да се развивате, ви е необходимо това, това и това!». А ние му казваме: «Ама ние искаме къща, къща искаме!». Пък той ни отговаря: «Каква къща, вие нямате още нито греди, нито тухли!».

И най-често в подобни случаи човек не тръгва да събира инструменти и материали, а казва: «Учителят е лош! Ще чакаме друг, който ще дойде при нас със собствените си материали!». Действително понякога се случва да дойде някой със самосвал. Посрещат го с радост: «Ето, дойде един истински учител, построй ми сега къща!» Учителят действително се хваща и я построява. Но се оказва, че човекът, дори и да е можел да прави нещо, докато е чакал този учител, е забравил да живее, забравил е да се готви, забравил е да се наслаждава. И тогава той казва: «А в какво се състои моето развитие? Имам си къща и въпреки това съм недоволен!».

С други думи ние често чакаме помощта и усилията да дойдат отвън, вместо да възприемем някаква концепция за развитие, например, да станем съвършен човек или да променим геометрията на тялото си. Тъй като последното иска самоподготовка!

Обучението е размер, но всеки размер присъства там, където има непрекъснатост. Ако процесът е прекъснат, то той се състои от завършени форми, които трябва все пак да се сглабят, а това всъщност изисква да се познава непрекъснатостта, защото в противен случай размерът на опита ще премине във форма.

Това, разбира се, не е лошо, но само в случай че размерът формира форма, в която има усилие, т. е. форма, която има правилна геометрия. Тук всъщност е заложена природата на истинното развитие, тъй като именно усилието може да обясни на човека разликата между напълването, пропорцията, оста, концентрацията и ритъма.

Да се изработи усилие е възможно дори и само от събирането на гнили дъски. Едно е обаче да започнем и да не се замисляме защо ни обучава някой (и изобщо от какви принципи се ръководи този, който ни обучава и пречи ли ни това обучение или напротив – помага), съвсем друго е когато смятаме, че изучаваме нещо.

Да допуснем, че следваме някакъв учител. Изминават много години и се оказва, че нямаме инструменти, с които да постигнем по-големи резултати. Дори не сме разбрали през какъв модел на обучение сме преминали! Всъщност сме правили всичко на вяра и сме очаквали невербални резултати, т. е. не сме участвали сами в строителството си. Така може да се действа през първите три години, след това трябва да имаме материали.

Ако не сте се научили да бъдете дърводелец, зидар, бояджия, няма да можете да построите своята къща. Това няма да бъде къща, а някакви парчета от къща. А освен всичко друго трябва да можете и покрив да сложите! И ако след 10 години не разбирате в какво се състои развитието, не разбирате, че вие всъщност сглабяте, а не просто изучавате, теорията, формата или упражненията, то значи изобщо не сте започнали да се занимавате!

Още една трудност е и това, че в крайна сметка можете да построите и една висока стена, но това няма да е къща. Може би тя понякога ще ви пази сянка от слънцето, но това е максимумът, който може да ви даде. Ако не е постигнато разбиране на пропорцията или оста, то тогава къде може да се формира усилието?

А ако човек от самото начало разбира, че трябва да сглабя нещо, че трябва да има конструктор, и ако знае какво трябва да има в този конструктор? Изобщо няма значение какво правите, не забравяйте: може би строите само една стена. Което означава, че трябва да знаем, какво трябва да има в конструктора и чак тогава можем да поискаме от някого схема на това как да строим.

Във всички тези действия, освен всичко останало, се крие и природата на естествените усилия, които се формират в тялото ни от пространството, в което живеем.

Петте природни усилия

  • Усилие на събирането
  • Усилие на натягането
  • Усилие на напрежението
  • Усилие на напълването
  • Усилие на съдържанието

Именно чрез тези усилия се определя в началото развитието. Първото, което лежи в конструктора, е напълването. Как можем да се развиваме, ако това не ни е „гот”? Попитайте когото си искате дали желае всичко винаги да бъде хубаво и той да е най-добрият. Най-интересно е да имаш повече от другия. Но ако кошницата ви е по-малка от тази на другия, тогава как ще можете да имате повече? Вие, разбира се, можете до безкрай да наливате бензин в баката, но това няма да я направи по-голяма.

Затова ако искаме да се напълним (а ние именно това искаме), тогава ни трябва хубава бака. Вие ще кажете: „Искам най-голямата бака!”. Работата не е в това да направиш най-най-голямата! Ще попитате: „Как така?”. Всичко е в конструктора – трябва да построите най-съдържателния куб. Но за да го направите най-съдържателния, трябва максимално да го балансирате, трябва да се ориентирате чрез нещо. И отново всичко е в конструктора! Формата трябва да се строи така, че да може бързо да се разраства, т. е. отдолу нагоре.

Започвате да строите, да строите, но излиза, че всичко това е недостатъчно и искате да имате най-голямата форма. Значи, важно е не само да се балансира, а да се създаде необходимото напрежение в процеса, т. е. допълнително усилие. Защото се оказва, че къщата трябва да притежава сила, иначе ще пропадне! И тогава казвате: „Трябва ми не най-големия, а най-силния!”

Тогава трябва да разберете процеса на структуриране: как да усилите формата си. Всъщност тук трябва да се издигнем до следващото познание – познанието за усилието, което би ни освободило от зависимостта от предходните сили, и което би могло да ни развива.

За тази цел преминаваме към следващия етап на формиране на усилията, които ни освобождават от зависимостта от пространството, в което живеем. Тук обаче вече трябва да разбираме разликата между първата и втората стъпка, именно тогава ще ни стане ясно дали изобщо сме започнали нещо или не.

На определен етап трябва да можем да контролираме наведнъж няколко неща и от това доколко сме развили съсредоточеността си, ще зависи дали сме в състояние изобщо да продължим в опита си да коригираме нещо. И всичко това всъщност е част от конструктора!

Ако нямате концентрация, ако не разбирате какво представлява тя, никога няма да можете да удържате 3-4 неща едновременно. Човекът, който няма концентрация, непременно ще пропусне нещо, просто нещо няма да отчете.

Да кажем, че в резултат на тежка работа сме се ориентирали във формата, синхронизацията, в удържането на всичко това и вече можем да се напълваме. Тогава достигаме до най-важното: отдалечаваме се от идеята «трябва ми много» и достигаме до идеята «трябва ми онова, което има сила». Оказва се, че това «много» няма сила, а само разрушава. Оказва се, че да имаш много качествена сила е именно идеята за развитие! Но къде е днес това «качествено много»? И къде е тази сила? Оказва се, че единствено силата може да определи колко можем да удържим, следователно всичко се свежда до умението да отглеждаме силата си (ако въпреки всичко искаме много).

Но за да имаме голяма сила, трябва да увеличим силата на работата със силата. А за да увеличим силата посредством силата, се сблъскваме с това, че «много» вече не работи – въпросът тук опира до усилие, което развиваме естествено самите ние! И тук отново сме принудени да се обърнем към конструктора. Къде е този пулс, това дишане, което ни позволява да увеличим тази сила? Оказва се, че можем да засилим себе си единствено благодарение на определен ритъм, а не по принципа на желанието.

Така стигаме до най-важното: законът за силата е законът на кристализацията и природата ни показва това по най-убедителния начин. Кой е най-твърдият кристал? Диамантът. Защо човек се стреми към диаманта? Защото по този начин той тайно се стреми към развитие.

Излиза, че човекът, след като е загубил реалното си зрение, реалното си сетивно възприятие на пространството, в което живее (заедно с промяната на плътността на нашето пространство), трябва да се научи да използва новите възможности на съзнанието и да конструира себе си. Тук важното е не да се включим в някакъв процес, а да можем в този процес да сглабяме едно към друго. Как? Трябва да осъзнаваме:

  • доколко разбираме ритъма,
  • доколко сме съсредоточени,
  • готова ли е формата ни,
  • доколко естеството ни или синхронизацията ни ни позволяват да направим всичко това,
  • доколко сме способни да се напълним с това, което правим.

И трябва да имаме предвид всички тези пет условия едновременно. Ако не използваме дори само едно от тях (например дисциплината), вече нарушаваме ритъма на строенето! Не бива да построите една част от къщата, след това да отидете да се поразходите и после да се върнете и да продължите – ами тя може да пропадне или да изгние. Когато днес говорим за развитие, трябва да разбираме къде е лабораторията за развитие, която ще ни позволи да съхраним това развитие.

Осемте изработени усилия, които ни освобождават от пространството:

  • усилието на естеството
  • усилието на пренаталната геометрия
  • усилието на пропорционалността
  • усилието на синхронизацията
  • усилието на съсредоточението
  • пространственото усилие
  • усилието на ритъма
  • усилието на трансформацията

Разбира се, трябва да разбирате също така, че само правилно развитото съзнание може да се справи с всички тези усилия.

 

Въпроси и отговори

«Да използваме математиката за структуриране на мозъка» означава да развиваме анализа, да класифицираме и свързваме информацията, да задълбочаваме познанията си и умението си да се напълваме с всичко това?

Да! Само че работата не е в математиката, а в умението да я учим.

 

19 май 2012

Попитай автора


Само регистрирани потребители могат да зададат въпрос. Вход.

За регистрация натисни тук.



2390

Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката

Във вид за печат
top
Notice: Undefined index: GetCode in /home/olegcherne/public_html/common/descriptor_parser.inc.php(191) : eval()'d code on line 5