Практиката като критерий за истинност

Интервю за списание АУС 2001 г.

Всевъзможните семинари, тренинги и практики, насочени към самопознанието, заемат все по-голямо място в съвременния живот. Какво се крие зад това? Всеразрастваща се социална дисадаптация или контурите на предстояща духовна революция? Това е темата на нашата беседа с Майстора.

Казват, че човек се отличава от животните по инстинкта си за саморазвитие. От какво се обуславя той, когато отсъства еволюционният натиск от страна на природата? Може ли социалната конкуренция да бъде движещата сила за саморазвитието?

Днес, не всеки човек може да бъде разглеждан различно от животното, от гледна точка на неговите функции на потребление и организация. А саморазвитието, от своя страна, представлява определено усилие, което преди всичко е умствено. Как тогава би могло да бъде инстинкт? Саморазвитието трябва да бъде потребност. Макар че, на фона на съвременния ритъм на развитие, далеч не във всеки остават някакви сили за формирането и реализацията на тази потребност.

Възможна ли е по-нататъшна еволюция извън тази потребност? Всъщност, предишното еволюционно налягане е било определено от самата природа. Това би могло да се сравни с течението на река: докато е имало русло, налягането е определяло силата на потока, след което реката е излязла извън бреговете и налягането е спаднало. А, всъщност, изглежда точно обратното, че е пълноводна. Тъй че, докато има многo вода, трябва да има конкуренция, но тя пък изгражда определена потребност единствено към доизживяване, отколкото към саморазвитие. Само дето скалата на живот за едни е един долар, а за други – един милион.


В какво се изразява смисълът на занятията по екзотични практики? Може ли това да се смята за един вид елитен спорт за тялото и развлечение за душата?

Не знам какво се има предвид под „екзотични практики“. За мен екзотиката по-скоро представлява определено неразбиране за това, което правиш. Може да се разберат игровите видове спорт, където съществува комбинационен закон. Дори и ако занимаващият се не разбира съразмерността на своето физическо, енергийно или духовно развитие, той все пак се намира в търсене. Неговият мозък е въвлечен в процеса. Следователно, съзнателно или не – човек расте.

Индивидуалните занятия, всъщност, представляват, така да се каже, пясъчникът, в който всеки си играе. Кое е по-екзотично – африканските танци или да тичаш сутрин? От гледна точка на африканеца, който чувства земята, тялото и движението си, този, който бяга сутрин, му изглежда като някакъв обезумял първобитен човек. От страна на бягащия, който нищо не чувства, освен разстоянието и времето, дивакът, разбира се, е танцуващият африканец. От гледната точка на някой трети, обаче, може да се сметне, че африканецът е дивак, а Ленин – светлината на прогреса.

Ще успее ли човек да си развлича душата с всичко това или не – не е важно, важното е да не я загуби. По-точно, да съумее да не я загуби. А това вече представлява усилие, което няма как да ни се размине. Хората, на които се удаде да контролират своето развитие и като следствие да съхранят своята душа, биха могли спокойно да бъдат смятани за елит.


Може ли страстта към самоусъвършенстване да бъде алтернатива за саможертва, както е в главната идея на християнството?

Разбира се, развитието и саморазвитието до известна степен съдържат в себе си определен елемент на самоотричане. Това е така, понеже се прилагат определени усилия и се предявяват изисквания към собствения живот – при условие обаче, че това не е еднократно, а постоянно действие. Само в този случай може да се осъществи реално строителство, но пък няма как да се мине без вяра.

Освен това разликата с религиозната идея в случая е доста голяма. За да може човек да расте и да се развива, е необходимо да има собствени разбирания и анализ. В единия случай ти трябва да мислиш за себе си, а в другия – мислят вместо теб. Добре ще е ако е по правилния начин, а ако не е?


Трябва ли саморазвитието да бъде обществено значимо и ориентирано към разширено ниво на сътрудничество, било то бизнес или политика?

Пътят към саморазвитието на може да бъде егоистичен. Развитието допуска да има егоистичен модел, тъй като го правиш заради нещо или някой. А саморазвитието е това нещо, което наистина разбираш и правиш заради себе си, т.е. насочено е към подобрение, без каквито и да било условия.

Саморазвитието изисква сътрудничество единствено със самия себе си и всъщност именно това го прави естествено. Разбира се, че то по естествен начин ще ни помага и при взаимодействието ни с всякаквите социални институции, но не в това се изразява неговият смисъл. Саморазвитието представлява качество, напълване и трансформация. То трябва да се държи настрана от егото. А вече дали саморазвитието ще се превърне в нещо социално значимо или не, ще зависи от множество причини. Аристотел, например, мисли, че това зависи от държавата.


В какво още се различава саморазвитието от развитието, освен по няколко необичайни рефлексии?

Понятието за развитието има външен, а не вътрешен източник на приложение, и също така се отличава от саморазвитието по същия начин, по който емоциите от чувствата. Желанието и егоизмът движат развитието, а саморазвитието – намерението и естествеността. Освен това саморазвитието, по принцип, произлиза от развитието. Но не обратното, защото пречи на естествеността.


Социолозите твърдят, че социумът фактически се е разпаднал на няколко обширни съобщества, които много слабо взаимодействат помежду си. Способни ли са практиките да осигурят пълнота в живота и самореализацията в едни такива условия, по-ефективно, отколкото социално-деловата и политическата кариера?

Въпросът днес вече не е в това, кой и какво говори. Словото се е превърнало в нещо, което е пусто, в един вид отпадък. Този отпадък се възпроизвежда, слуша, обсъжда и цитира, което само по себе си говори за нещо много просто и банално: никой не умее да говори и да отговаря, никой не умее да слуша и да отговаря. Вече е късно за призиви, тъй като наистина никой не умее да слуша.

Днес хората трябва да се учат, но преди това трябва да бъдат обучени тези, които да учат другите. За тази цел на първо място могат да помогнат практиките, които обединяват човека със самия него, помагат му да се концентрира, да осъзнае своите постъпки и да носи отговорност за тях, т.е. практиките трябва да помогнат за излизането на пътя на самореализацията и напълването. Всичко останало е просто следствие.


Прието е да се смята, че в отминали времена интуитивният вектор на личностното развитие почти не се е отклонявал от посоката на прогреса, а сега между тях се забелязва осезаема разлика. Как можем да определим в този случай своите отношения със социума, без да ги свеждаме до реакцията на бягство или отчуждаване?

Действително това е един концептуален въпрос. В отминалите времена животът на човека изцяло е съответствал на ритъма, който му е позволявал да участва в процеса, без да нарушава ритъма на своето собствено съществуване, като минимум; а като максимум, да не нарушава ритъма на собственото си развитие.

Днес за такова съответствие вече не може да става дума. Това е равносилно на случая, при който се приближавате до някой маратонец, докато тича и го питате за определението на триединната аперцепция. Стоящият отстрани на пътя наблюдател е възможно и да ви каже нещо по този повод или да ви тегли една, но някакси спокойно и от чисто, така да се каже, сърце. А какво да кажем за бегача? На него му е нужен кислород и той трябва да удържа крачката си, а вие го занимавате с някакви глупави въпроси… Ето я и цялата разлика.

Довчера въпросът беше „в какво се изразява развитието?“, а днес вече „по какъв точно начин да се изкажеш, така че не само да ти обърнат внимание, ами освен това и да направят нещо по този повод?“. И ако да речем възникне нежелание да се участва в това безсмислено бягане наникъде, то това би трябвало да се приветства. А отчуждаването – защо пък не? Искате да наблюдавате. Схващате ли за какво говоря…


Нужно ли е, условно казано, да построяваме своя живот „подред“ или всъщност трябва да се стремим към това да станем „негов сътрудник“?

Може да се отговори на този въпрос в съответствие с условията и разбирането за него. Първо, разбирането в днешно време се удава на много малко хора, а на повечето – да следват. Но това да разбереш – все още не означава, че можеш да промениш нещо.

Разбирането представлява договор между тялото, съзнанието и енергията, който освен това трябва да умееш и да изпълниш. За разбирането и за живота „по определение“ се изискват различни усилия. По принцип, за постигането на разбиране се изразходва толкова време и усилия, че после не ни е останало нито едно от двете, за да можем да живеем в съответствие с тях. Разбирането веднага диктува условието: какво в твоя живот трябва да живее и какво – да умре. Това всъщност определя, дали да построяваш своя живот в съответствие с разбирането или да оставиш разбирането като форма на индулгенция.

Освен това, не бива да се забравя, че разбирането представлява определена форма на удовлетворение. А нима понятието за „удовлетворение“ не е много близко до понятието за „удоволствие“. С други думи се получава нещо от сорта на: и живота трябва да се строи, но ти се иска и да почиваш от такова строителство. Какво би могло повече да се каже тук, освен да се пожелае на човека да се отдръпне и да погледне себе си отстрани.


В Индия човек, който доживее до 50 години притежава моралното право да остави предишния си живот и да се превърне в странстващ монах, търсещ безграничната истина. А какво да се направи, ако това желание се появи значително по-рано?

Това желание в една или друга степен присъства във всеки нормален човек, ако разбира се регресивните функции не са го поставили „на отброяване“. Опитът „да прибегнете до изолиране“ е вероятен, ако сте лишени от възможността да се развивате по естествен начин и зависите от множество външни условия. Но нали самите ние, в крайна сметка, си създаваме условията. И ако отговорите на кардиналните въпроси за битието не бъдат намерени тук и сега, това съвършено не означава, че ще можем да ги открием, като станем странстващи монаси. Освен това, в днешно време странстването вече е станало малко по-сложно от преди.

Може би тук е моментът да се осмеля да дам съвет, макар че обикновено се старая да избягвам това: не обръщайте внимание на това, което е наоколо. Повярвайте ми, не са толкова много нещата в целия този хаос, заради които си заслужава да си губите времето и енергията. И тогава просто ще се превърнете в странници, без при това да ви се налага да изменяте външно нищо. Така е много по-евтино и надеждно, а вече що се отнася до момента на истината, най-вероятно, си заслужава един път в седмицата да се оттегляте в гората.

Така се получи в моя живот, че успях да се странствам много по света, не по-малко, отколкото един добър отряд пилигрими би го сторил, и колкото и странно да звучи, обаче навсякъде отговорът беше един и същ: не можеш да избягаш от себе си.


Ако целта на психофизически практики е да подготвяш себе си за следващия живот, то по какво точно се различават те от другите религиозни практики, в това число тези, които традиционно повече съответстват на националния манталитет?

Определението за психофизическите практики, видимо би могло да се разбира двуяко: като физика за психопати и като съответствие между физическото и психическото. Прекалено много груби определения сме въвели, за да може вече, който и да било да отговори как сега да ги трансформираме в истинни понятия. Проблемът се изразява в това, че човек се опира на определенията като на завършена форма от знания. А това е само информация, която дори и да е правилна, трябва още и да съответства на нещо. Ето защо, отначало трябва да се научим да се оправяме със съответствията. Да вземем например човек, който не умее да се концентрира. За него всяко едно енергийно, дихателно и дори умствено упражнение ще се явява като физическо. А какво да се направи, ако „не се поддава“? Той трябва регулярно да бъде „смазван“ и неговият мозък да бъде оживяван, за да може да възприема информацията под различни ъгли, а не под един и същи.

Бих дал следното определение на психофизическите практики: „Как? Мисли. Какво? Прави, а не следвай без да мислиш“. И тогава ще се прояви вярата в действията и това вече ще е религия. Понеже религиозните практики също така могат да бъдат разложени по принципа на осъзнатото и неосъзнатото правене. А вече е доста късно, за да се прикриваме зад какъвто и да е национален манталитет. Как може да го наричаме национален, когато той не съществува като такъв? Дори и да вземем като критерий някоя малка общност на дадена територия, нали и оттам вероятно на някой ще му се прииска да избяга… И въобще кой и на кого е дал правото да нарича въздуха, водата, огъня, дървото или камъка свои?


И все пак, възможно ли е религиите да бъдат разглеждани като най-общоприетите форми на психоенергийни практики, които се осъществяват чрез ритуали?

Не трябва хората да бъдат карани да вярват сляпо в нещо, дори и тази вяра да е правилна. Всъщност, освен правилната вяра съществува и правилният човек. И тук аз не откривам нищо ново. Съгласно 81 сура на Корана – в името на Алах, милостивият и милосърдният! – от човека се изисква да се съедини с Бога, също както и от слънцето и от луната.

Ако небето извършва усилие върху себе си, за да си остане небе, тогава защо човекът не е длъжен да прави усилие над себе си да остане човек? И ако дори планините могат се поместят от мястото си, тогава какво да стоим и да чакаме? За да могат душите да се съединят, трябва да се съберат! А иначе за всичко вас ще ви питат. И ако вашата душа не се е съхранила и нищо не е направила, тогава всичко ще бъда обърнато наобратно. Но за да може това да бъде разбрано, първо трябва да бъде видяно. Така че, гледайте накъде вървите. И ако в този живот успеете да се изправите, а не да се изкривите, тогава няма да съжалявате, както не е съжалил за това Алах, Властелинът на всички светове.


Идеята за Бог помага ли за вътрешното развитие или самата тя се явява като закономерен продукт от вътрешното развитие?

Главното в случая е да не се спекулира с понятието за Бог. Процеса на богоразбирането не е мигновено определение, а е откровение, което не се дава на всеки. И това е нещо, което е доста лично. А вече за процеса на вътрешното разбиране (опознаването на душата) и външното познание (познанието за универсума) е необходимо усилие, умножено по време.

Ако действията на човек могат да бъдат съотнесени с някакъв път, тогава той се намира в постигането на идеята. Няма да я закръгляме до значението на Бога, достатъчно е да се закръгли поне до значението на собствената личност. И тук, всъщност, не е важно какво прави човек.


А практиката какво е – някакво действие, игра на действие или просто подготовка за нещо друго?

Практиката отделена от живота представлява набор от действия, които трябва да бъдат правени, за да може, като минимум, да поддържате собственото си здраве. Не бива да бъркате понятието за практиките с набор от физически, енергийни, дихателни и други действия. Това преди всичко е реализирането на определени навици, т.е. конкретен инструмент. Но в широкия смисъл, всяко едно действие, което извършва човек, би могло да се смята за практика. За тази цел обаче не е необходимо да се трупате в залата, със затворени очи и да викате „Ом!“. Практиката трябва на първо място да кара човека да бъде адекватен в своето разбиране. Повтарям: в своето разбиране! А когато вече имаме разбиране за себе си, тогава можем спокойно да се обърнем и към разбирането за Бога. И в този случай вече може да се говори за закономерен продукт от вътрешното развитие.


Защо най-интересните практики по психофизическо самоусъвършенстване произлизат от други култури? Няма ли опасност от този факт практикуващите да се превърнат в един вид „агенти под влиянието“ на други цивилизации?

Как така?! Практиката – това е „измиване“. Човек може да се измие в руска, финландска или турска баня, както се казва, според предпочитанията. Но мотивацията трябва да бъде една – да бъдеш чист. Така че, кое е първичното: типът баня или чистотата? Може да се поспори за методите и формите на познание, но не и за безусловността на законите на природата. А истинските практики са насочени именно към разбирането за природните закони. Какво има да се караме за техния произход, при положение, че всъщност изискват от занимаващия се едно единствено нещо?

Какъв удар ще възпроизведе с меча си, решава само този, който го държи, а той се ръководи или от своето умение, или от нещо друго. Затова, докато гледаме на практиката от позицията на „нещо друго“, тя така и ще си остане, различно украсена за нас, а ние постепенно ще се превърнем в агенти под нечие влияние.


Защо текстовите описания на източните практики доста често приличат по-скоро на някакъв фолклорно-метафоричен сборник с поетично звучене, отколкото на ефективно практическо ръководство?

Това е така, за да може знанията да не попаднат в ръцете на невежи, за да може знанията да бъдат показани по-задълбочено и за да може да се покаже, че не можеш да се научиш само по книжки. В същото време представлява своеобразен код, който първо трябва да бъде изучен, преди да можеш да се захванеш с разбирането на езика, с който се описват различните практики.


Сравнението, че животът е танц, който трябва да се изтанцува, е много популярно. Но танцът обикновено се асоциира с празник, т.е. с краткосрочно ритуално-естетично политане, което просто от време навреме поразкрасява трудовото всекидневие. Нима може да се премине през живота, танцувайки?

Може да сравнявате каквото си поискате, но трябва да умеете да правите две неща. Първото – да живеете, второто – да танцувате. Съществуват и такива хора, за които опознаването на изкуството на танца продължава цял живот. Просто за тези, които не разбират философията на танца, той просто се явява като въртене на задника и някои други части на тялото. От гледна точка на живеещите в танца, танцуващите без умения са хора, които се занимават с локален самоанализ или локална реализация. Но пък и обмисленото клатене на костите също така трудно би могло да се нарече танц.

Танцът не може да бъде краткосрочен – той може да затихва и да се разпалва. Танцът представлява напълване, или трансформация, който може да бъде част от ритуал или изцяло да е подчинен на него. За този, който наистина умее да танцува – животът извън танца е равносилен на смърт. Тук засягаме един друг аспект, свързан с танца – неговата дълбочина. Но как може да се говори за дълбочина, когато не се познава повърхността? А да се премине през живота действително е трудно, още повече танцувайки.


Доколко и кога е уместно за съвременния човек да премине към по-радикални практики за изменение на съзнанието, такива като например ретритът или отшелничеството?

А нима наистина може да се дават съвети по този въпрос? Ретритът е време, в течение на което хората правят нещо концентрирано. Ако разглеждаме концентрираната работа като нещо радикално, то съвсем скоро за нея ще може да се говори само в минало време.

А отшелничеството, по мое мнение, много хора го бъркат със скитничеството. В действителност, човек, който е застанал на пътя на отшелничеството, обикновено прави това, за да може максимално да се концентрира в някаква дейност. Разбира се, ако това решение е съзнателно, а не е било взето под въздействието на някакъв афект, от сорта на: любимият ме заряза, да върви всичко по дяволите, ще стана монахиня. Това е смешно и тъжно, а в действителност – няма и как да се получи.

Дайте да не извращаваме понятието за отшелничеството, както и да не плашим с него себе си и околните. Това е сериозен начин на живот, изискващ дълбоко потапяне в самия себе си и нелека работа. А ретритът – това е като да отидеш на среща с момичета, за концентриране по зададена от някой друг тема.


Кога практикуващият е свободен да премине към по-самостоятелно развитие, както с традиционни, така и с иновационни практики на работа със своето тяло и дух?

Всъщност, никога не е свободен. Свободен е този, който носи отговорност. А за да може да се научим да носим отговорност, трябва да се занимаваме с по-сериозни практики, включващи работа с тялото и духа. И така в процеса на тези занятия, всъщност, се изработва вътрешна истина, която позволява на човек да бъде свободен в своите решения. Ако вземем под внимание любопитството или влечението, то свободата в случая представлява по-скоро нещо, което „те обзема“.


В действителност, на даоистката практика за безсмъртието е необходимо да посветиш целия си живот. Не е ли прекалено висока цената и рискът за резултат, който практически не е бил строго научно потвърден?

Не е така, не цял живот, а само част от него. Всъщност, само тази част, която така или иначе трудно би могла да се нарече живот. Нито една сериозна даоистка практика, равносилно на всяка друга, не призовава към постигане на безсмъртие. Тя просто посочва, че това е възможно. Практиката изисква да се развива вътрешна сила, за да могат да се реализират задачите, които човек си поставя пред себе си. И за това са необходими от 3 до 7 години, в зависимост от природните дадености и приложените усилия. Какво лошо има в това, да нормализираш своето здраве и да придобиеш психическа и физическа устойчивост?

Невъзможно е да се занимаваш с практики за безсмъртие, ако тялото ти не е събрано, енергията ти се губи и духът ти не се развива. Тъй че, стремежът да се преодолее пропастта с два скока, по-скоро издава желанието ни да защитим бездействието на своя отслабнал разум: „Няма да се занимавам, защото не са ми доказали, че безсмъртието съществува“. И дори и да ни докажат, пак може да си намерим някаква причина – ще кажем, на мен не ми е нужно това, или всичко това е лъжа. Така че, дайте отначало да говорим за живота, а не за безсмъртието.


Хората по рождение са надарени с различно ниво на енергия. Вероятно в това има някакъв смисъл, който да облекчава взаимодействието между тях? Трябва ли да се стремим към управление на собствената енергия, разглеждайки това като строго индивидуален процес?

Е, според тази версия е много вероятно да налетите и на Буда, и на Кришна, и на Иисус… Ще кажете, за чий дявол са се занимавали, индивидуалисти такива, мамка им…

Никога няма да развиете енергията си, докато не се изчистите от мръсните думи. Ако наричате човек, стремящ се да се изчисти, лош егоист, то това ще е същото като гласа на тълпата: „Какво става, мъжки, искаш да бъдеш чистичък ли? Няма да стане, ходи си мръсен“. Всяка практика, повтарям, всяка сериозна практика изисква, на първо място, вътрешно изчистване. Невъзможно е да се расте, ако енергията и душата ви е в безпорядък. И ако с недоумение ще сочим с пръсти тези, които се занимават със себе си и се стараят да се развиват – това няма да ни направи по-добри. И така, поради неразбиране, всички нетривиални хора са били причислени към сектантите.


Но нима сред групата от практикуващите с прекомерна гордост и в йерархията на самоопознаването, понякога действително може и да узрее нещо сектантско…

Ако се вгледате по-внимателно ще видите, че човечеството по принцип се е разделило на три категории: сектанти, невежи и лентяи. Едните разбират какво правят и се задълбочават в своята работа. Днес най-големите „сектанти“ се явяват програмистите. Другите тотално нищо не разбират, но дават на всички съвети и определения. И най-активните и изпъкващи невежи са журналистите.

А на третите въобще им е все тая, какво правят. Тук основната маса се съставя от артистите. Разбира се, много хора няма да се съгласят с мен: едни, поради невежество, а други – от мързел. Дори измежду „сектантите“ има немалко лентяи, играещи си на духовни практики, и невежи, понатрупали непреработена информация.


С какво може да се обясни фактът, че в Русия с практики за трансформация основно се занимава младежта, когато същевременно на Изток – хора от всякакви възрасти?

Ако под трансформация се разбира употребата на спирачна течност, яденето на чаши, разбиването на бутилки от главата и изгарянето с ютия, то, разбира се, кой би доживял до преклонна възраст? Ако под това обаче, въпреки всичко, се разбират някакви знания, то за тяхното усвояване са нужни години. Тези знания отдавна са получили правото да съществуват в качеството си на наука за изкуството на трансформацията. Друго нещо е, че заради бързането и желанието за бързи резултати, тази наука е била кастрирана до нивото на примитивна езотерика…

Смея да ви уверя, че Русия можеше да не се безпокои за бъдещето си, ако младежта тук, която наистина е в превъзходна форма, се занимаваше с практики. Но не съм уверен, че нещата ще се случат именно по този начин. Освен това е невъзможно реално да се използва практиката, докато не се преустрои организма, т.е. до границата на 28 години при жените и 32 при мъжете. Такъв е просто законът на природата. Така че тук по-скоро наблюдаваме някакво увлечение или игра.

А това, че на Изток младежта не се занимава с това, е действително факт. Но дори и по-зрелите хора там използват най-много част от алхимичните знания, което отново е невъзможно да се нарече пълноценно въвличане в процеса.


Духовният ръст традиционно се разглежда като продукт от еволюирането на вътрешния мироглед. Има ли смисъл да смесваме задачите на културно-развлекателното оздравяване със стремежа на човека към свръхсмисъл?

Няма смисъл!


Човечеството стои на прага на огромни технологични преврати, способни да изменят самата му природа. От една страна, това дава шанс да се избавим от вродената непълнота и екзистенциалната непълноценност на човека, а от друга – е съпроводено от нарастването на антропогенните рискове. Каква изглежда ролята на практиките в този противоречив процес?

Да не даде на човека да изгуби себе си! Това, всъщност, е лозунгът на всяка нормална алхимична практика – на първо място, да останеш човек. А всички тези „преврати“ нарушават елементарния физиологичен ритъм на развитие на организма. За чий дявол са ни нужни, ако никой няма да може да се възползва от тях? Имам предвид човека, в неговото класическо и хармонично разбиране.


Съществува мнение, че съвременната цивилизация в съвсем скоро време глобално ще се измени, било то правата на интелектуалната собственост, напълването на демократичните институции или националните суверенитети. Каква ще бъде ролята на етнически украсените изкуства, субкултурите и практиките в целия този процес?

Винаги съм си мислел: защо в нощните клубове на фейс-контрола стоят хора, които самите те никога не биха го преминали? За да може да има образец за сравнение ли? С други думи, умният мъж ще помисли над вашите проблеми. 50 рубли на минута!

18 март 2011

Попитай автора


Само регистрирани потребители могат да зададат въпрос. Вход.

За регистрация натисни тук.



601

Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката

Във вид за печат
top