Вяра: въпроси и отговори
В съвременния свят вярата се е превърнала в универсално понятие, преминало от фазата на обективността във фазата на субективността. От една страна, вярата е нещо лично за всеки конкретен човек и никой не бива да натрапва или определя вярата на друг. От друга страна, това е и определено условие, с което човек се среща още преди да е в състояние да определи, анализира или оцени това понятие.
Днес реакцията към вярата отдавна се е разраснала в нещо по-голямо от самата вяра, а това всъщност лишава въпроса от конструктивност. Вярата не бива да зависи нито от емоциите, нито от чувствата, тя трябва да бъде осмилено и дълбоко лично действие. Ако ние действително вярваме в нещо, то тук става дума преди всичко за наша отговорност. Проблемът възниква когато хората боравят с понятието вяра, без сами да представляват нещо. В този случай е трудно да се прецени кой е този вярващ и защо му е вярата.
Вярата е много важно понятие за всеки човек. Често в живота ни се налага да взимаме едни или други решения, опирайки се именно на вярата, тъй като не разбираме напълно обективно какво се случва и защо. Вярата е най-важното условие за съществуване, но ако поведението ни във вярата не усилва нашето разбиране, тогава ние се превръщаме в заложници на различни вярвания, лишавайки себе си от реалната съзнателна преценка за това какво ни дава тя и защо ни е необходима.
Под вяра хората разбират също различни религиозни принципи, при които познанието не играе съществена роля, а е важно преди всичко пребиваването във вярата. В този случай като цяло няма и какво да се обсъжда – всеки има право да решава какъв да бъде. Вярата обаче не е тясно понятие и дори определението „да вярваме в себе си” (което означава да бъдем себе си) има голямо значение не само за нас, но и за разбирането ни за вярата като определено усилие. Дори ако това усилие е волево, това е вече условие за последващо действие.
Като цяло предлагам да разглеждаме въпроса за вярата по-широко и да му придадем поне значението на разсъждение, а не на една реакционност, към която прибягваме, когато губим вярата в самите себе си.
Кой вариант на това състояние е по-точен и резултатен – актът на творене или областта на мнимите величини?
Да вярваш и да живееш във вярата са две различни състояния, те имат различна форма и различни преживявания. Безусловно, човекът, който е познал за себе си истината чрез вярата, е постигнал едно различно преживяване, едно възприемане на вярата като особена величина. Този човек се отличава от онези, за които вярата е по-скоро елемент на определяне или някаква форма на съществуване. Оттук насетне всичко зависи от умствената нагласа на човека – какво и как той ще определи за себе си в това преживяване.
Безспорно, първоначално, когато човек още не се е слял чрез вярата с преживяването на вярата, за него тя е просто една мнима величина. Но вярата е необходима именно за това – за да преминем през тази мнимост. Защото срещайки се с всеки акт на познание, ние се сблъскваме с една мнима величина до момента, в който не опознаем това, което изучаваме. Но! Дори ако сме изучили нещо, това далеч не означава, че сме го опознали. Така понякога продължаваме да вярваме, например, че сме завършили университета и имаме висше образование. А въпросът е познали ли сме това образование, т. е. преминали ли сме от един ирационален към един рационален процес?
Вярата стои по-ниско от знанието, точно както «вярвам» означава по-малко от «знам». Така излиза, че вярата ни е необходима, за да се движим напред, когато все още не разполагаме с цялото знание. От друга страна, ако силно вярваме в нещо, ние помагаме за по-бързата му проява или дори за появата му; и обратното. Това означава, че вярата представлява управляване (направляване) чрез съзнанието (вниманието)? С други думи: ние решаваме и след това вярваме или вярваме и след това решаваме?
Преминаването от ирационалното в рационалното не ни лишава от вяра. Вярата е основата на знанието. Вярата ни дава възможност да преживеем опита на, така да се каже, най-низшите величини, т. е. тя удържа човека в правилната настройка спрямо следващите му действия.
Вярата позволява на човека да удържа себе си в определен вектор на насоченост. Тук обаче не бива да забравяме, че вярата е наше лично качество и че тя е свойство, а не желание. Вярата не може да ускори или принизи, нейната задача е да ни води. Човек може да вярва в бога или в някой авторитет, затова нека говорим за вярата като за физическа величина, а не като за образно понятие. И, разбира се, колкото по-силна е тази величина, толкова по-силно човек се опира на своето вярване.
В същото време трябва да помним още, че е важно дали сме сами или сме част от групово или масово действие, тъй като във втория случай се получава превключване, при което често заменяме собствената си оценка с оценката на околните. Тук възниква следният въпрос: доколко нашето съзнание може да даде определение на собствената ни вяра пред самите нас? Важно е да се научим да взаимодействаме с вярата си. Едва тогава ще знаем как да я използваме вярно. Какво означава «да я използваме вярно»? Това означава, че вярата трябва, преди всичко, да увеличава нашата жизненост тук и сега, жизнеността на нашето пространство.
Вярата винаги е била напълно субективна, тъй като без личното възприемане, което я потвърждава, тя просто не е вяра, а някакви празни приказки. Ако човек не получи потвърждение свише, не може да става дума за вяра. А за да получиш такова потвърждение, първо трябва да се помолиш за него.
Пространството, само по себе си, е обективно, ние в него сме субективните. Вярата ни е необходима именно за това – да успеем да разберем обективния план. Или дори не да разберем, а да се научим да се движим в тази посока. Вярата дава възможност на човека да живее в опита на живота, което невярващият не може да си позволи, защото невярващият е неприемащ.
В същото време, ако не сме постигнали познанието с помощта на вярата, изключително опасно е да й даваме определение, тъй като така веднага я прехвърляме в категорията на знанието. А в това отношение всяко реагиране на събитията може да доведе до загуба на вяра. Например, вярвате в доброто и чистото и около вас се случва нещо, което не ви харесва и с което не сте съгласни. Това буди у вас някакъв протест и така вие веднага нарушавате принципа на вярата. Как може да вярваш в «доброто и чистото» и да носиш агресия в себе си? Човек не бива да защитава вярата си, потискайки не само вярата, но и действията на другия. Тук проблемът се крие в човешката неспособност да се справи с емоционалното и енергийното ниво, което го лишава и от разум.
Вярата трябва преди всичко да укрепва съзнанието, а не просто да позволи на човека да се прилепи към даден формат. Тук не бива да се молим за нищо, просто трябва да отглеждаме. Защото е нелепо да се смята, че човек, който не се грижи за себе си, яде всичко наред и не усъвършенства собственото си съзнание, може да моли за каквото и да било. Трябва да бъдем честни от самото начало, след което трябва да определим къде ще ни отведе това. Вярата ни е необходима именно за това – да преминем праговете, които замърсяват живота ни.
Що се отнася до «празните приказки», тук вярата няма нищо общо – човек трябва да носи отговорност за всяка изказана дума, за тази цел обаче той трябва да се научи да борави с думите. Днес, когато човечеството се отучва да чете и да изразява мислите си, можем да си представим до какво могат да доведат всякакви такива определения.
Когато губим вярата в самите себе си, ние губим силата си. Ако вярваме в нещо или в някого, но не вярваме в себе си, ние се самозалъгваме, тъй като това, в което сме вярвали вчера, може днес да не оправдае очакванията ни. И така се получава една зависимост от търсенето на нови обекти на вяра. Не можеш да се довериш на човек, който казва, че вярва в теб, но не вярва в себе си. Утре той може да престане да вярва в теб и да започне да вярва в друг. От гледна точка на религията, във всеки от нас живее частица от Бога. Когато човек престане да вярва в себе си, той престава да вярва в Бога. Вероятно има разлика между вярващия и религиозния човек. Вярващият е този, който вярва в себе си и в това, което прави, а религиозният – онзи, на който му е все едно в какво или в кого вярва, стига да бъде в състояние на вярване. Да повярваш в себе си означава да имаш смелостта да поемеш отговорност за всичко, което правиш в живота си.
За мен вярата е елемент от образованието, тя може да се формира чрез волеви, умствени или дори културологични усилия. Особено интересно е културологичното усилие, при което ние се потапяме в познанието през перспективата на своята култура. С други думи не приемаме вярата, а се потапяме в нея. Второ, тя е дисциплина на действията и едва след това религия. Макар че ако вземем, например, исляма, ще видим, че в тази традиция от векове съществува последователност в действията по отношение на вярата.
За християнина е трудно да разбере исляма, заради формáта, при който ние първо определяме и едва след това опознаваме. Ислямът постоянно отглежда силата у своите вярващи, а това е базата. Вярата е невъзможна без сила.
Всички чудеса във вярата изхождат от силата, дори ако тази сила просто ни помага да се слеем, следователно разбирането на вярата не може да се сведе до чисто религиозния аспект. Ако не вярвате в силата на чистата вода, ще пиете мръсна и ще изгубите изобщо способността си да вярвате - върху това е основан, например, индуизмът. Виждате ли докъде стигнахме? Вече не говорим за разбиране на вярата, а ако не разбираме вярата, не можем реално да я уважаваме, затова именно всяко наше несъгласие буди агресия.
Търпимостта не бива да се определя от положението, тя трябва да се развива, ако не е налична у нас още от детска възраст. Тук, разбира се, вярата в себе си е определящ фактор. Тя рано или късно ни дава възможност да разберем собствената си оценка за вярата. В същото време трябва да си даваме сметка, че през живота си човек изработва маса инстинкти, действия и реакции. А ако не разберем тях, как бихме могли да разберем вярата?
Представете си какъв е животът някъде в Афганистан или в мегаполис като Лондон? Вярата трябва да стои над условията. И ако в някоя аула в Средна Азия за човека е лесно да стои, ако не по-високо, то поне наравно със заобикалящите го обстоятелства, как можете да стоите над обстоятелствата в Москва, без да имате необходимата сила? Не може да се каже, че всичко му е безразлично на религиозния човек, защото иначе нямаше да съществува суфизмът в исляма, дзогчен в тибетския будизъм и т. н., при които от религиозната маса се отделят не просто мистични учения, а учения, които всъщност учат на сила.
А съществува ли тя, вярата, в живота на средностатистическия уморен съвременен човек? Вярата, според мен, е определено насочено усилие, при което цялата същност на човека трябва да се събере в единно вътрешно движение. Съвременният човек, струва ми се, е физически неспособен да вярва. И тук нищо не може да се направи – мислите скачат, емоциите са неуправляеми. Всъщност способността за вяра е присъща само на що-годе цялостните личности. Или може би нещата са съвсем различни и вярата трябва да се превърне в онова усилие, което ще съедини човека в една цялост?
Днес, когато вярата често е по-скоро спекулативна, отколкото разбираема форма, все пак трябва да спрем вниманието си върху нея – не като на някой атрибут, а като на нещо, което трябва да се превърне в житейска ценност. Защото характерното и важното за вярата е това, че тя не може да се купи. Същевременно днес тя се превръща в търгуван елемент и започва да се подчинява на външния формат, което е недопустимо за една такава категория. Повтарям: на външния, а не на висшия формат. Осъществяването на човека във вярата и следването на вярата са две различни неща. Защото ако човек е слаб, той има нужда от вяра, за да се мобилизира. И ако все пак съумее да се събере, значи вярата може да се превърне в мост към нещо друго.
Тук обаче не бива да забравяме и за природните си свойства. Един се ражда с огромно количество енергия, но умствено слаб, а друг – умствено силен, но със слабо дишане. И тук се сблъскваме вече с принципа на образованието: как можем да създадем една хармонична цялост? Ами и при единия, и при другия е необходима вяра.
Опознаването на вярата като усилие е най-висшето условие, при което вярата всъщност се слива с понятието за най-висшето знание. Днес не бива да се гледа на това понятие така, както се е гледало преди 50 години. Още по-малко основание имаме да смятаме, че знаем, как са се отнасяли към вярата в древността.
Вярата е процес на взаимодействане на човека с някакъв атрибут (атрибути) на Всевишния чрез постигането на съответствие на свойствата. Така ли е?
Основният проблем в разбирането за вярата днес е неумението да се диференцира тя. Това ни принуждава да подменяме вярата с определението за вяра и да се облягаме върху това как хората са вярвали в древността. Удивително е как може да се дават определения за човек, който е живял, например, преди 500 години, от гледната точка на днешния ритъм на съществуване! Този живот може да се подложи единствено на анализ, което, всъщност, е и важно за нас. За тази цел обаче трябва да можем да анализираме.
Понятието за взаимодействие е вероятно най-приемливо за съвременния човек. Когато става дума за вяра, ние преди всичко взаимодействаме със себе си. След това вече в зависимост от разбирането за вътрешното и външното, можем да започнем да строим и мостове. Най-лесно е да кажем например: „Аз вярвам в бога!”, но в действителност това е нещо голямо, за което може да не ти стигне и цял живот. Вярата трябва да се превърне в процес, а не да бъде формално приложение към нашето съществуване.
Казвате, че не съм готов да се уча, и сега вече сякаш разбирам защо. Заради миналия си опит аз се боя да се доверявам на хората и често попадам в ръцете на мошеници, в резултат на което още повече се боя да се доверявам. Какво ще ме посъветвате да направя, за да изляза от този порочен кръг? И още два въпроса във връзка с местата, в които човек може да се учи: как се отнасяте към космоенергетите (имам предвид учениците на В. А. Петров)? Може ли човек нещо да научи от тях? А в манастира на школата Кван Ум?
Важно е да се научите да се доверявате на себе си. Дори най-съвършеният учител не може да постигне нищо с вас, ако не следвате ритъма на практиката. А за да постигнете това, са нужни години. Не превръщайте развитието си във фаст-фуд, защото иначе самият ви живот ще се превърне във фаст-фуд. Важно е всеки ден да успявате да разбирате нещо ново. Повярвайте си, че ще можете да разберете това, което не разбирате и работете всеки ден. Иначе просто ще затвърждавате собственото си неверие, заради безсилието си.
Трябва да разберете, че развитието започва с настройката, а настройката – с вярата. Мястото, където ще се развивате, не бива да ви пречи. Това означава, че всяко силно място е предназначено за майстори, а не за да можете да си набавите поредната енергийна инжекция.
Що се отнася до школите, които посочвате, не бих коментирал и определял действията на други хора. Всеки носи отговорност за собствените си действия. Но разберете, че най-важното е не с какво ще се занимавате, а някой да ви настрои правилно към познанието. Умението да се учим е по-важно от това на какво ще се обучаваме.
Пространствена категория ли е вярата? Действително ли благодарение на нея успяваме да удържаме представата си за света? Вече питах, но нека формулирам въпроса си с други думи, по-простичко: целият ни живот в това пространство се изгражда върху аксиоматика (като във всяка геометрия). Без това, развитието и доказването на теореми е невъзможно. Всъщност аксиомата е нашата вяра, върху която изграждаме целия си живот. Има обаче Евклидова геометрия, при която аксиомата сочи, че две успоредни прави не се пресичат, и геометрия на Лобачевски, при която нещата стоят обратно – и едната и другото се уповават на приета вяра. Между правилното и неправилното трябва да има една нулева точка – и това е вярата. Иска ми се да намеря тази точка – най-екологичната за нашето време и пространство. Но как?
Не трябва да намирате нищо, трябва постоянно да работите, да рисувате, да чертаете, да вървите, да съзерцавате и да живеете това, което правите. А всичко останало е заложено във въпроса ви.
Може искрено да вярваш и да се мамиш, а може да не вярваш и също да се мамиш. Има ли разлика между тези две състояние и къде е истината тук?
Искреността не е истина, затова тя допуска измама. Но искреността ни пречиства от лъжи, затова тя е важна за пречистването ни по пътя към истината. Не бива да вярваме неискрено, но при това трябва да разбираме, че тук има определени ограничения. Човек, дори напук на силата на възрастовите си показатели, винаги борави с различни критерии за истина, да не говорим за това, че има различни определения. Не бива да натискаме газта прекалено силно, ако колата така или иначе се движи..
Вярата е зърно, съкровище, качество, което се намира изначално в самата основа на човека. Наравно с Любовта и Надеждата. Тези зърна израстват само с внимателна и грижлива работа и само в предварително подготвена почва. Тук става дума за нивото на човешкия дух - ниво, което човек може да не достигне и цял живот, ако се стреми само към външно напълване. Тези три зърна израстват заедно, като пускат корени в самите дълбини на душата на човека и така образуват мощта на духа.
Не бива вярата да се бърка с надеждата и любовта – това е огромна заблуда.
Вярата е преди всичко умствен ресурс и трябва да остане такава. Що се отнася до подхранването на духа, тези три понятия мога да бъдат обединени именно тук. Вярата обаче е еквивалент на нашата умственост, а умствеността – еквивалент на живота.
Надеждата е еквивалент на емоцията, а емоцията – еквивалент на жизнеността, която е ограничена за разлика от умствеността.
Любовта е еквивалент на човечността, а човечността – еквивалент на развитието. Ако сме опознали този еквивалент, тогава можем да обединим тези три зърна.
Вярата е сила и ако човек се опира на тази сила, той може да стигне докрай, независимо от всичко, като Че. Често си припомням последните кадри от документалния филм за него, където Че лежи на земята, а отворените му очи са устремени към Небето - виждаш лицето на един щастлив човек.
Принуден съм да не се съглася с вашите разсъждения. И макар самият аз да съм в известен смисъл последовател на Че, трябва да призная, че той се е родил щастлив изначално и е успял да съхрани това през целия си живот. А днес много малко хора се раждат със заложено щастие и още по-малко успяват да съхранят тази съставка. Затова човек трябва да може да отглежда щастието си, а не просто да се бие за него. Не бива да градим обаче своето щастие за сметка на нещастието на други. Затова Че е формула, която не бива да се подлага на линейно определяне.
А какво значение има в какво вярваш, ако вярата ти помага да преминеш от брауновия тип живот към едно целенасочено битие?
Важно е не в какво вярваме, а как!
Вярата е като зъбно колелце от механизма на формиране и движение на човека. Загубата на вяра е по-скоро мрак, невъзможност да видиш същността и действителността на случващото се, грешка в навигационната система, загуба на посоката на движение в пространството. Ако те засипе снежна лавина, трябва да се концентрираш, да разчистиш пространството около себе си и най-малкото да плюнеш, за да разбереш накъде е земята и къде небето, накъде да се движиш. А когато изгубим вярата в себе си, тя започва да зависи от реакциите и става импулсивна. Вярата престава да бъде безусловна, а вярата без любов е фанатизъм, страст.
Вярата не съществува, за да я намираме или губим, тя е компас. И ако сме я изгубили, значи никога не сме я намирали. Вярата е временен мост над реката: ако си се прехвърлил на отсрещния бряг, дори и да си забравил за това, вече си извършил необходимото действие и си превел живота си от един формат в друг. Дори древните не са допускали такова примитивно тълкуване на това, което днес наричаме вяра, тъй като са разбирали формата на преживяванията си от гледна точка на вечността, а не на някакви временни отрязъци. А фанатизмът и страстта не са разбиране за вярата, а афектност, причинена от нещо друго, но не и от вяра. И тук проблемът се появява тогава, когато тръгват християнските походи и започват да се смесват понятията за вяра и знание. Днес е трудно да се определи дали това е хубаво или лошо, но то е даденост, формирала една трета сила – реакцията към вярата.
Защо вярата е личен избор за всеки? Да кажем, че аз вярвам в себе си, но не мога да повярвам в това, което виждам, тъй като не виждам същата тази вяра в нещо или в някого. Това означава ли, че за мен вярата е нещо лично? Свързана ли е вярата с разочарованието, смирението, радостта, оптимизма? Означава ли вярата нежелание да знаеш какво представлява истината?
Дистанция във възприемането и мирогледа между вярващия и религиозния човек... В суфизма вярата е преплетена чрез хиляди нишки с любовта, с контрола на разума, с мъдростта и тя не може да бъде изведена като самостоятелна единица.
Вярата е лично разбиране, защото тя трябва да доведе до яснота и определеност. Разбира се, когато не отглеждаме вярата си, а живеем единствено според определенията, че вярваме, трябва да бъдем готови за разочарования. Та нали нищо не правим! А, както вече казах, вярата е настройка, тя трябва да усилва и формира нашата умственост. Не може с неподготвена глава, която не умее да слуша, да се фиксира и да бъде внимателна, да изведеш своята вяра от неремонтираната барака.
Що се отнася до религиозния човек, истински религиозния, той живее в дисциплина на действията и неговият начин на живот е неразделен от вярата му, тъй като при него е налице настройка към най-висшите свойства, а това е много, макар и не всичко. Същевременно дори разбирането на вярващия и религиозно вярващия е сложен ребус за много хора, затова и се налага то да бъде прикривано с общи, но не истински почувствани изречения, които в действителност отдалечават човека от вярата, вместо да го приближават към нея. Вярата е една, но тя е спектрална.
Какво представлява Душата и какво – Духът на човека?
Ето затова именно вярата трябва да бъде индивидуална. Само след като настроим себе си и преминем определен път, ние вече можем да опознаем природата на душата и духа. Тези понятия не бива да имат философски характер, тъй като става дума за практическо потапяне вътре в себе си, при което постигаме способността да опознаем природата на духа. Докато не разберем физиката на душата и духа, разговорът за тези понятия само ще ни отдалечава от знанието защо сме тук на Земята. Въпросът «да бъдеш или да не бъдеш» е въпрос за лентяи, които се улавят за думите, но не разполагат с онова, което би могло да им помогне да се потопят в същността им.
Истина ли е, че вярата в себе си е основа на вярата? Има ли разлика в разбирането за жените и мъжете? Тя природна даденост ли е или се възпитава? Какви са инструментите за укрепването й?
Точно така трябва да започне пътя към опознаване на вярата. Вярата в себе си е основа за опознаването на вярата. Вярата е наднационална, надкултурна, надполова субстанция. И дори надрелигиозна. Тя стои над всичко и в същото време вътре във всичко. Истински вярващият се опира на преживяването на вярата, а не на нейното определяне или още по-малко съпоставяне.
Вярата на мюсюлманина, християнина или будиста не може да бъде по-добра или по-лоша. Тя или съществува, или не. Тези, които делят вярата на части, започват да търгуват с нея и това възпитава. Безусловно, ако човек се е родил по-цял по природа, тогава и вярата у него се проявява по-бързо. Защо? Защото мозъкът му не се лута и действията му са логични и последователни. Затова елементът на укрепване е именно онова, за което се борят суфите, хасидите, алхимиците и другите, така да се каже, помощни течения, които често се сблъскват с проблемите на косвеното възприемане на техните търсения у онези, които се ръководят от определенията, а не от процесите.
Вземете, например, вярващия човек, който няма образование и онзи, който има образование. Могат ли те да намерят общ език? Да! Ако те действително са опознали преживяването на вярата. Защото това преживяване може да опознае само един цял човек. Но в случай на природни или придобити нарушения веднага се стига до конфликт. Днес човек трябва първо да се възстанови, след това да се настрои и едва тогава ще може да тръгне по пътя на боравенето с вярата. В противен случай нищо няма да се получи.
Ако човек се развива хармонично и е достигнал състоянието на естественост, необходима ли му е някаква вяра освен вярата в себе си?
Ако човек действително е опознал естествеността, той няма да задава такива въпроси. Но на пътя на познанието не може без вярата – вярата в естествеността.
Какво унищожи вярата у хората? Може би липсата на анализ и реакцията, която е най-лесният отговор на всяка ситуация?
Вярата у хората се разрушава по много причини. Причината може да бъде например физическа, когато дори приемането на кока-кола нарушава процесите на метаболизма и лишава тялото от нормална енергийна ефективност, а заедно с това и от способността да се възприема например вкуса. Може ли, например, един човек без вкус да вярва? Смятам, че не, тъй като наличието на вкус е показател най-малкото за това, че слушаме себе си.
Нарушенията могат да бъдат умствени, т. е. да са свързани например с постоянното звънене, с което телефонът нарушава жизненият ви порядък. Като цяло в днешния свят съществуват достатъчно неща, които могат да накарат човека да се отдалечи от самия себе си. А ако човек не представлява себе си в своя живот, той няма лична вяра. В най-добрия случай той може да представлява част от колективното мислене.
В най-широкия смисъл вярата е просто някаква сила на човешкото съзнание. Какво подхранва тази сила, някакъв извор ли? Какво означава простата фраза «Вярвам в себе си»? Това, че съществувам? Аз не съм доволна от това каква съм. Искам да стана по-добра. И тогава вярвам в себе си, защото в противен случай нищо няма да се получи и аз знам това. Как? Знанието и вярата са съвсем различни по смисъл понятия. Знанието засяга това, което вече ни е известно, а вярата е в този случай за мен нещо като пред-знание на онова, което все още го няма, но непременно трябва да се появи, да се случи, да се осъществи. В противен случай всичко губи смисъл. Откъде се взима вярата? Първият отговор е: от някаква несбъдната мечта, а мечтата от своя страна – от един отблясък от знанието за задачите, съществуващи още преди раждането ни. Аз знам, че обичате думата «мечта». Моята мечта прилича на Вашето «вдругиден» или дори на «денят след други ден». Та откъде се появява вярата? И не само в себе си, а изобщо, като сила?
Така и трябва да бъде, за нас обаче важно е да разбираме най-висшата проява на вярата. Тя преминава отвъд пределите на човешкото познание, като при това този, който я представлява, може да остане във вярата. С други думи ако човек е постигнал най-висше откровение или просветление, тогава възниква въпросът стига ли му силата да осъзнае този процес? Едно е да достигнеш състояние на нирвана, а съвсем друго – да оперираш с това състояние. Много хора се раждат така да се каже «приобщени» към това състояние. Затова тук е важно нещата да се разбират много точно и ясно.
В действителност по отношение на вярата всеки пасионарий се ражда с няколко глави по-висок от не-пасионариите. Вярата е изворът, който човек трябва да опознае. Може да се каже, че нейното реализиране лежи в земния план, когато преодоляваме нещо, в човешкия, когато изучаваме познанието и в небесния, при който излизаме отвъд пределите на еквивалентността. Ако не разбираме тези три плана, тогава няма да можем да различим предмета на знанието от предмета на вярата. Именно това ражда и най-висшата от всички науки – алхимията, при която вярата и знанието се сливат в опита. Или не се сливат.
В живота, наблюдавайки семейни двойки, забелязвам, че ако жената вярва в мъжа си (а вярата и верността са сякаш едно и също или второто произтича от първото), тогава мъжът се държи по уверено в обществото и изобщо намира по-голяма реализация. След това научих, че в знанията на ведите този момент за вярата на съпругата в мъжа се разглежда много сериозно. Излиза, че вярата е един вид поток от енергия, който, бидейки насочен, напълва обекта, към който е отправен, така ли е?
Да, точно така, но тук говорим за настройването на първия план, където най-важното е най-вече да намалим процента на загуба.
Бях неточна в израза си преди. И не само в израза, а и по отношение на темата. Трябва да се науча да разсъждавам, без да се отвличам от темата, но докато се учиш на това, което все още не умееш, изглеждаш като глупак, а опитът на взаимодействане с Вас за мен е възможност да се уча. Уча се на много неща, които по-рано не умеех.
И така, вярата е разбиране на отношението към божественото или още към нещо свръхестествено, което стои по-високо от разбирането. Освен това вярата не е свойство на човешкото съзнание. Човек има способността да вярва и способността му да вярва поражда определена сила. Не знам каква, но предполагам, че всички егрегори са свързани с тази сила и тя ги подхранва. От друга страна всички знаят популярната фраза «Ако имаш вяра колкото зърно синап, кажи на планината да се отмести и тя ще се отмести.» За какво качество на вярата става дума тук? Очевидно за абсолютно качество. И какво символизира в този случай зърното синап? Степента на концентрация на силата? От какво е изградена силата на вярата? Тя е свързана още и със силата на идеите. Идеите трябва да имат своя собствена сила. Вие пишете, че «Вярата трябва да бъде осмислено и дълбоко лично действие.» С други думи връзката «мисъл, слово и дело» трябва да бъде стабилно установена в човека. Едва след този праг, човекът може да вярва действително, т. е. неговата вяра да има сила.
Вярата е несъвместима с понятието «глупак». По отношение на вярата, за която вие говорите, става дума за сила на преобразуването или съединяването, при която се обединяват усилието и знанието. Когато сме достигнали качество на познание за това, в което сме вярвали, въпреки че не сме го разбирали. Останалото е точно така, както сте го описали.
Когато започнах заниманията си преди няколко години, задачата да съпоставя собствените си усещания със състоянието и тялото си ме принуди да изоставя идеята за ориентираност към бога. Вместо това започнах да вярвам в практиката и в своя майстор. Неотдавна вие споменахте Бог като вид код. Какви отношения може да установи занимаващия се с Бога?
Когато говорим за бог от гледна точка на вярата, трябва да бъдем много внимателни. Много хора казват «бог», без да влагат някаква сила в тази дума, т.е. лишавайки себе си от елементарно отношение към това понятие. За мен бог е матрица, жива матрица, която опознавам всеки ден. Ако за някои е важен един определен аспект, една определена страна на бога, за мен е важно пространството на бога.
За бога, колкото и странно да ви се струва това, са необходими силни хора - хора, които биха могли най-малкото да се настроят към него. В същото време обсъждането на бога в контекста на вярата изобщо е некоректно, тъй като това предполага да се поставим по-високо от най-високото. Затова трябва да се научим да опознаваме вярата на нивото на себе си, а резултатът от вярата или най-висшата вяра – на нивото, на което може да ни изведе началното ни разбиране.
Да разсъждаваме за най-висшата вяра, без да сме опознали най-низшето й свойство, означава никога да не постигнем истина в познанието за вярата. Това важи особено силно в днешно време, когато много хора узурпират свободата на човека под девиза на вярата.
Вярата на човека в бога в Латинска Америка например е много емоционална и често се смесва с много синкретични течения. За хората в Латинска Америка е важно да повярват в религията на знанието, ако щете. А на Запад, благодарение на рационалното мислене, хората са изгубили усещането си за живота, продали са го. За мен е важно онова съответстване, което реализира в човека правото му на самоопределяне или намирането в една дисциплина на действията, свързана с вярата. Оттук насетне трябва да разгледаме различни аспекти на вярата – социални, културни, семейни, религиозни или дори научни. Знаете колко открития са били направени и как всички са вярвали в едни знания, а след това се е оказвало, че нещата не са точно така. Затова трябва да можем да допускаме, а след това и да приемаме на вяра. Освен това сме принудени да допускаме всичко и всички – до момента на разкриване на истината.
Да вярваш в себе си е толкова трудно, колкото да обичаш себе си. Какви стъпки трябва да се следват систематично, за да може човек да постигне вяра и любов към себе си?
Вярата в себе си и любовта към себе си са нещо, което трябва да можем да преживяваме. Те представляват изпитание, което ни прави такива каквито сме. Ако не опознаем себе си, не можем да опознаем пространството. Защото като опознаваме себе си, ние в крайна сметка осъществяваме и най-важното помним това, което правим.
Трябваше съвсем малко да си поговоря с Вас и «покривът ми се срути». Оказва се, че желанието за общуване е толкова живо и силно, че се налага просто да продължа. Вярата е може би не сила, а свойство на човешкото съзнание. И като свойство, тя е присъща на всеки. Тук моето разбиране за вярата се разпуква като зърно царевица и се превръща в пуканка. Отварят се много въпроси. Какво е това свойство? Какви свойства на съзнанието мога да определя още? Добре ли си представям устройството на съзнанието, че да размишлявам за неговите свойства? А как стои този въпрос във връзка с геометрията на съзнанието? Най-простичкото нещо, което мога да кажа, е, че вярата е като център на обемна фигура. Искаше ми се да напиша просто сфера, но се замислих, че и кубът и още други фигури също имат център. А този център е може би свойството? Защото в центъра трябва да се намира всичко, на което той е център. Тогава излиза, че вярата е универсално понятие. С това аз се докосвам само до първата Ви фраза «В днешния свят вярата се е превърнала в универсално понятие». От друга страна, ако тя е център, тогава понятието за вяра винаги е било универсално. Може би бъркам. Парадоксът е в това, че именно с Вас не се боя да бъркам, изобщо от нищо не се боя. Може би това е да вярваш в себе си?
Всяко определение, още повече в случая с вярата, представлява много сложен и отговорен пласт от битието, тъй като трябва най-малкото да отговаряме на понятията, които формулираме. Можем да дадем определение за вярата и от гледна точка на свойствата, и от гледна точка на вярата, но едва след като развием усилието, което ще ни позволи да бъдем в процес на преход. Защото ако използваме вярата, това означава, че преминаваме към нов формат на пребиваване и следователно трябва да възприемем този преход. Едва тогава ще опознаем вечността на вярата, а с това и свойствата.
След като се опитах да помисля малко върху написаното от Вас, изведох от уводните думи няколко важни момента, които според мен са основни в обозначаването или изясняването на понятието за вяра:
- въпросът за вярата или неверието трябва да изхожда преди всичко от самия човек, а не от неговите близки, семейство или от обществото;
- въпреки това ние се сблъскваме с въпроса за вярата и неверието още преди да се е установил мисловният процес и следователно тази връзка попада под степента на реакционност, на която индивидът е подвластен;
- освен всичко останало ние оперираме с понятието вяра, изхождайки от собственото си несъвършенство, което произтича от непроявеността, неизработеността или несформираността на личността.
Поглеждайки назад живота си, мога да кажа, че съм вярвала на всеки човек, чиито думи са намирали отзвук вътре в мен. Тази вяра обаче бих нарекла доверчивост или дори наивност. Освен това тя не бе придружена дори със зачатък от анализ – защо вярвам, в какво вярвам и кои са тези хора, на които вярвам? С други думи цялата ми вяра бе субективна, изградена върху чисто интуитивен опит. Но ако започна да се ровя в самата тази интуиция, не успявам да намеря логично обяснение и до сега. А ако, например, моята интуиция е само мой собствен начин на възприемане и човекът, който стои до мен, възприема същата ситуация различно? С други думи аз реших, че не мога да се опирам на своята вяра, която е изградена само върху интуитивния принцип, че нещо ми се струва така, според вътрешното ми възприятие. Тогава се опитах да изведа логическото начало, въз основа на принципа на разбирането за това, в което вярвам. Разсъждавах така: вярата ни трябва да бъде по-осезателна за нас, т. е. постепенно това, в което вярваме, трябва да намери въплъщение. Тук исках да употребя думата „мяра” така, както я разбирам. Представям си я като стълба, при която, стъпвайки на първото стъпало, можем да видим само част от стълбата, а по-нататък вярата ни помага да направим крачка. На следващите стъпала ние трябва да извисим вярата си (да преценим налични ли са някакви изменения в нас или около нас) и да изясним накъде и как се движим съгласно нашата вяра. И така тези изменения трябва да се осъществяват хармонично-пропорционално на нашето изкачване по стълбата на нашата вяра.
И до сега обаче не ми дава мира въпросът за това доколко уместно е при разбирането за вярата нейното интуитивно възприемане (особено при жените)?
Най-важното е да се научим да съпоставяме. Може да вярваме, да се доверяваме и това да не ни доведе доникъде до един определен момент. Но ако у нас не е развито умението да оперираме със съзнанието си, резултатът ще бъде нулев. Тук важен е не отговорът на въпроса, а самото мислене по темата, което може и да не ни носи комфорт, но ще ни накара да вземем участие в разбирането на вярата. Именно това наричам аз образованост. Образоваността не е наличието на информация на дадена тема, а умението да съпоставяш, да сравняваш и съотнасяш.
Тази интуитивност трябва да се подчинява най-вече на слушането. Защото какво е интуитивността? Тя е това, което напълва или, ако предпочитате, онова, което удовлетворява или не. Тя е много тясно свързана с природата на човека. Но без умението да слушаме, интуитивността няма стойност. Да се облягаме ли на нея или не? Тук същинският въпрос е умеем ли да оперираме със слушането, т.е. да му придаваме значимост.
Така в контекста на вашия въпрос се очертава един изключително важен проблем: в действителност човечеството не разбира физиологичния смисъл на оперирането с мозъка на 7, 14, 21 или дори 28-годишна възраст. Защото когато казваме за едно седемгодишно дете: „Колко умно момче или момиче!”, дори не разбираме каква глупост изричаме. Как може да бъде то умно, щом мозъкът му още не е израснал? Когато не е развито още умението да оперира с него? Оттук тръгват и проблемите, защото мозъкът започва да се задръства с информация, а не да се развива. Затова тук аз препращам всички към Аристотел – за да разберат природата на ума.
«Човек може да повярва, ако умее да вярва...» Какво влагате във фразата «умее да вярва»??
Да умее да вярва означава да расте във вярата, а не да я надраства.
До какво може да доведе вярването в нещо неправилно или ненужно? Може ли изобщо да възникне действителна вяра в нещо ненужно? Например на дете му се присънва сън, то го запомня и го превръща в мечта, към чието осъществяване то се устремява така силно, че дори въвлича околните възрастни. В резултат на това действителността започва да формира възможност за осъществяването на този сън. А осъществяването на съня се заключава в изменянето на себе-възприемането. С какво се отличава действителната вяра от това постоянно и упорито усилие на детето да осъществи мечтата си? Как да разберем тази разлика и необходимо ли е да я разбираме? Може ли подобно усилие у детето да се превърне в предпоставка за истинска вяра или напротив - то може да формира преграда?
Ненужното започва тогава, когато все още не сме опознали природата на вярата, а започваме да даваме определения за нея. Това, което ни се струва като мечта, е просто измислица на възрастните, а не на децата. За децата сънят е действителност, той не може да съществува нито в миналото, нито в бъдещето, тъй като детето живее сега, освен ако, разбира се, настройката му не е разбита.
Според мен за да вярваш, трябва да имаш развито въображение, т.е. да си постигнал определена честота. А тъй като при по-голяма част от хората фантазията не е развита, те просто реагират на вярата. От друга страна въпросът «Защо?» разрушава вярата и на това място вече се ражда идея, която стои по-високо от вярата по своята честотност. Въпросът е на каква честота съществува вярата и кого мотивира?
Вярата не бива да мотивира, тя е мост към действителността. А нейната честота зависи от свойствата на вярващия.
В статията за суфиската йога се казва, че знанието трябва да доведе търсещия до стабилна и неразрушима вяра, която не може да бъде ограничена, тъй като е изначално абсолютна. Като се има предвид, че пътят на знанието е толкова дълъг, колкото самият живот, и ако вярата ми не е нито абсолютна, нито стабилна и неразрушима, по какъв начин мога да я направя такава? Какви инструменти биха могли да ми помогнат да я засиля?
Тук ще се облегна на основните идеи на суфизма. Походът не може да търси вярата, той може да съществува във вярата. Първоначално трябва да вярваме, че вярата може да съществува само при наличието на чисто съзнание и тяло. И трябва да работим върху това. След това можем да опознаем вярата като сила и да работим върху дисциплината на действията, която ще ни избави от отвлечеността. Човек не може, например, да разсъждава за вярата, ако си губи времето в мързел. След това вярата трябва да преминава през засилването на фокуса. Тук идва ред на най-важното, тъй като истински вярващият не бива да се залъгва във вярата, независимо от това на какво високо ниво е тя. Той трябва да се слее с нея, а за това е необходима сила на съзнанието, която започва от умението да се фокусираме и да удържаме съзнанието си в необходимата вяра.
Всички ние живеем в социума, т.е. в общество от хора. Във всеки един момент всеки човек прави избор в действията си и всички тези действия заедно образуват цяла верига от действия, която зависи от избора на действащите лица. Така всички хора са свързани чрез една голяма верига от човешки действия. В какво можем да вярваме при това положение, ако 98% от населението прави избор въз основа на своя мързел? Дори не въз основа на недоразвитостта си, а именно на мързела!
Проблемът за съжаление е значително по-дълбок. Днес, когато употребяваме маса мутирали продукти и пием незнайно каква вода, ние не въвличаме себе си в акта на опознаване на живота и зависим от реакциите. Неразвитото тяло, енергия и ум родиха цяло поколение слаби хора, които много по-трудно могат да бъдат образовани и развити, отколкото хората, родени само 30 години по-рано, когато ритъмът на живот и средата не са разлагали хората така силно. Днес повечето хора просто нямат сила за съществуване.
Мързелът е вече следствие от безсилието и неграмотното образование. Разбира се аз пиша за онези, които могат да си задава въпроси, а не за онези, които вече не са в състояние да слушат и четат, и могат само да обръщат внимание на казаното; за вярата е необходимо отворено съзнание, а не затворено. А най-печалното за човечеството е това, че то не осъзнава, че днешния формат на хранене, образование и прекарване на свободното време затваря съзнанието, вместо да го отвори.
Смешно е да се мисли, че онзи, който разбира от компютри и може бързо да трака по клавишите, е образован човек. Той не е нищо повече от придатък на тази технология. Боравенето със съзнанието и използването на информацията са два бряга, които много хора днес не могат да свържат. Човечеството е една биомаса или дори вегетативна маса, която се оказва размита от техническата маса. Своеобразен коктейл. Може и да не се съгласите с мен, но човек е онзи, който преди всичко усъвършенства себе си. Това е единственият начин да се усъвършенства пространството, а не да му бъдат налагани собствените ни реакции, били те и особено високи. Човечеството отдавна живее по закона «против», а не «за».
«Когато загубим вярата в самите себе си», започваме да търсим Спасителя и, сдобивайки се с вяра в Бога, чрез молитвите си намираме Пътя към Учителя, а чрез книгите – към Учителите. А в последния превод на «Дао дъ дзин» на Малявин пише: «Със смъртта си смъртта победи» - много по даоистки. Въпрос: За мен проблемът стои по-ниско – в правилното изпълняване на православните ритуали (това е религията на моите предци), особено погребалните и възпоменателните. Ето тук се крие връзката между световете.
Не бих искал да засягам идеята за висшата вяра, тъй като се отнасям към това като изследовател, т.е. за мен е важно преди всичко познанието за вярата, а не следването й. За това има достатъчно много по-квалифицирани институти, към които можете да се обърнете. За мен по-важният въпрос е: кой е вярващият?
Когато обърна поглед към отец Давид, настоятелят на манастира Алаверда, виждам действително представител на най-висшата вяра. Защо? Защото той не стои над мен, а редом с мен. С други думи за мен е важен пътят на човека във вярата и анализът на това до какво е довел този път. Дали ще следвам този човек или не, не е важно, важно е да го приема. Така правилността започва не с повтарянето на древните ритуали, а с познаването на ритуала изобщо. Защото във вярата си човек всъщност подчинява целия си живот на ритуала.
Не можем да живеем във вярата, ако не поддържаме ежедневна дисциплина на действията. Не можем да живеем във вярата, ако не можем да служим преди всичко на себе си. Днес, когато много хора умират, още докато са живи (което означава, че така и не се сдобиват с власт над съзнанието си), важно е най-напред да разберем ритуала на живота.
Вярата е усилие. Можем да вярваме в себе си, а може да вярваме и в пространството (божествеността на всичко). Вярата може да се развива, а може и да гасне. Вярата се обозначава опростено със символите Бог, Аллах, Буда и Лао-дзъ. Вярата е качество на духа, което дава импулс на волята. Волята може да роди усилие. Правилните усилия носят плодове, които подхранват вярата. Така излиза, че без Вяра можем да водим само едно животинско съществуване, защото развитието е обвързано с Вярата. Това бе един опит за разсъждение. Въпросът е как да развиваме Вярата?
Не бих искал да засягам идеята за висшата вяра, тъй като се отнасям към това като изследовател, т.е. за мен е важно преди всичко познанието за вярата, а не следването й. За това има достатъчно много по-квалифицирани институти, към които можете да се обърнете. За мен по-важният въпрос е: кой е вярващият?
Когато обърна поглед към отец Давид, настоятелят на манастира Алаверда, виждам действително представител на най-висшата вяра. Защо? Защото той не стои над мен, а редом с мен. С други думи за мен е важен пътят на човека във вярата и анализът на това до какво е довел този път. Дали ще следвам този човек или не, не е важно, важно е да го приема. Така правилността започва не с повтарянето на древните ритуали, а с познаването на ритуала изобщо. Защото във вярата си човек всъщност подчинява целия си живот на ритуала.
Не можем да живеем във вярата, ако не поддържаме ежедневна дисциплина на действията. Не можем да живеем във вярата, ако не можем да служим преди всичко на себе си. Днес, когато много хора умират, още докато са живи (което означава, че така и не се сдобиват с власт над съзнанието си), важно е най-напред да разберем ритуала на живота.
Разбирам, че човек, който твърди например, че е «православен руснак», но не съблюдава постите и няма изповедник, не представлява нищо от гледна точка на вярата. Но ако той съблюдава всичко, което се изисква от формата на неговата вяра и вярата му е вярата на неговите предци в течение на много поколения, може ли да се каже, че той има правилно развитие? Ако вярата на човека не се опира нито на предците му, нито на мястото, нито на националността, а е избрана от човека по собствено усмотрение (пример: московски будист), ще може ли той да се развива в този егрегор, без да напусне своята родина?
Вярата в себе си достатъчна опора за развитието ли е? Аз си представям нещата така «Не знам кой съм, но вярвам, че представлявам нещо стабилно». Вдъхновяващо като цяло. Или принципът на телема: прави каквото искаш, това е законът, а кой какво иска от мен конкретно и как ще го направя, това вече е тема на дълги зимни медитации. А също и начин за добро прекарване на времето.
Излиза, че всяка форма на вярата е рецепта, според която човек може да се усъвършенства. По принцип той може да го направи и сам, без посредници, но не всеки човек е талантлив в това отношение, а тази вяра може да даде необходимата му подсказка.
Такава подсказка е ориентирането към идеала – героя, Бог, идеалният свят, който може да бъде построен от идеални хора. Описанието на този идеал, неговия начин на живот и това, което го заобикаля, е мит - нещо, което днес не съществува, но ако повярваш, може да се случи (а следователно е възможно и в бъдеще), затова то служи като ориентир.
Ние живеем в условия, при които човек вече е изгубил мярата на дишането си, мярата на крачката си, мярата на погледа си и мярата на слуха си. Това се е случило още преди 200-300 години, когато човек още можел да представлява пространството и да следва тотемния или егрегорния принцип на развитие. Днес са се променили свойствата на съзнание ни. То не се е подобрило, а е станало по-нестабилно, което от една страна ни помага да се загубим с негова помощ, а от друга – да боравим с него, ако успеем да го овладеем.
Излиза, че не можем да боравим с традицията, тъй като не отговаряме на природата й. Традицията не е място, тя е ритъм, който формира закона на действията. Днешният закон на действията не отговаря по никакъв начин на това, на което искаме да се опрем. Разбира се, ако вземем например Афганистан, там тази връзка още не е загубена. Затова войната, която се води там, е война за този именно ритъм.
Хората не искат да бъдат измъквани от традицията. Как може да определя живота им в нея човек, който дори не се замисля? Войните от последните векове са войни на съвсем други свойства, всички те са реакционни и завоевателни. През тази призма разглеждаме и войните от цялата ни история. Или по-скоро не разглеждаме, а просто определяме. Замислете се, че преди двайсет години хората четяха списания, а днес само разглеждат картинките в тях! В главите им барабанът вече просто е престанал да се върти. А може би той ще спре напълно и ще заговорим за едно ново егрегорно корпоративно начало. То обаче ще бъде просто начална точка на нещо ново.
Ако говорим за природата на човека, трябва да го правим от гледна точка на съзнанието му днес, но трябва и непременно да вземем предвид модела на връзките, защото има места, които отговарят повече на връзката с природата. Що се отнася до московския будист, за мен той е по-скоро революционер, който не иска да приеме едно нещо и просто се крие зад друго. Нарушения има навсякъде. Не бива да смятаме, че едно от тях е по-добро от друго. Докато не бъде опознат съзнателният механизъм на участване в собствения ни живот, не можем да преминем към най-важното – умението да си задаваме въпроси.
Може ли да се каже, че в съвременното общество образованието не учи хората да вярват истински в себе си?
Да, може. То се опитва да насочи хората нанякъде, вместо да ги научи как да ходят.
Вярно ли е, че ритуалите на различните религии са следствие от способностите на древните хора да взаимодействат с пространството? И че религиите продължават да съществуват, защото хората имат нужда от ритъм в живота си?
В действителност ритуалът е съществувал от самото начало. Просто не се е наричал така и е произтичал от необходимостта да се следва определена последователност на действията, които са формирали връзките. След ритуала дошла религията, която взела в свое владение законите на ритуала. И всъщност се получило разделение между обществения и религиозния живот (което до тогава не съществувало). Това действително се превърнало в условие за поддържане на ритъма на живот у хората, който се променял под влиянието на външните и вътрешните обстоятелства.
Коя е най-добрата стратегия за построяване на опора върху истинската вяра в себе си, ако не сме достигнали ниво на развитие, при което вярата в себе си е станала естествен и същински израз на вътрешното състояние, независимо от културното влияние?
Трябва да се научим да се отнасяме съзнателно към всички свои действия. Да започнем с наблюдаване на своя живот и този на околните, но без да даваме определения, а като проследим от какво трябва да се освободим най-напред. Защото днес много неща отвличат човек встрани. Трябва да се освободим от това, което ни отвлича. Например ако четете книга и ви позвъни някой с предложение да отидете на кино - това е достатъчно, за да изгубите настройката си. Трябва да умеем да построяваме деня си и да свеждаме до минимум хаоса в действията си.
26 юли 2013
RSS: