Учителят и ученикът. Частно мнение по един общ въпрос

Тази тема е, мога да кажа, по-скоро важна за мен (а и за хората, които обучават други), отколкото за вас. След като написах статията «Учител и ученик», където най-напред представих условията, характеризиращи отношенията между учителя и ученика, и след като получих много въпроси относно тази статия, реших да продължа темата. И тъй като въпросите бяха адресирани до голяма степен към мен, то, естествено, ще продължа да разсъждавам на тази тема от позицията на собствения си опит.

Като цяло преди да обсъдим идеята за връзката между учителя и ученика, трябва да разберем в какво всъщност се заключава процесът, който ги обединява. За мен учителят е този, който представя знанията, а ученикът – онзи, който ги получава. Получаването на знания обаче представлява процес, който далеч не всеки занимаващ се може да възприеме, като в този случай следователно той не може в да се смята за ученик.

Занимаващият се е онзи, който подменя знанието за идеята за знание. Дори самият живот на занимаващия се е идеята за живота. Затова когато говорим за отношенията между учителя и ученика, трябва преди всичко да проучим в каква точно плоскост лежат взаимодействията, които образуват тази връзка.

Първото нещо тук, безспорно, е опитът за взаимодействие, който определя възможността или невъзможността да се прехвърли занимаващият се към стадия на ученика. Това, че някой нарича някого учител, по никакъв начин не определя реалните отношения между учителя и ученика. За учителя е важно да реализира задачите на обучението, които могат да определят дали ученикът има учител и дали учителят има ученик. Ако видим, че дори единият от тези двама души не заема дадената му позиция, но осъществява задачите на обучението, тогава излиза, че тази връзка трябва да се създава, което е значително по-важно от каквото и да било определяне.

Учителят винаги трябва да си дава сметка, че всяко взаимодействие е опит за развитие. След това този опит се наслагва върху условията на пространството, които не винаги му позволяват да изкристализира задачата. Причината е, че когато се намира в социална среда, човек не просто прави нещо, той следва безусловно ритъма на живот, който следват и милионите души около него.

Когато, например, аз тъкмо започвах да определям връзката с онези, които обучавах, средата, в която хората живееха, бе устойчива. За целите на обучението това са едно истински идеални условия. Говоря за периода на Съветския съюз когато животът бе константен. И за мен, и за почти милион души, които се опитваха да направят нещо със себе си, занимаването стоеше по-високо от понятието на социалното съществуване, тъй като то носеше в себе си идеята за вътрешното изменение на тази константа.

Тогава, разбира се, дори най-несъвършеното учение можеше да се разбира много по-съвършено, отколкото например сега, когато по-съвършените знания не могат да се усвояват заради несъвършената конструкция на съществуващия човек, тъй като мозъкът му не може да пребивава в стабилно състояние. Това е преди всичко свързано с факта, че съвременният социален ритъм е непостоянен и помага за отвличането на човека от самия себе си хиляди пъти по-силно. А ако отчетем и това, че човекът още не е открил себе си, то прогресията на това кривване встрани нараства геометрически.

Как може човек да се напълни или да развие дисциплина на действията в условия на постоянно отвличане? Затова напълно естествено е всеки учител да предлага или схемата на обучение, до която сам е стигнал, или своя собствен метод (ако е разбрал, че не бива старата схема да се наслагва върху променената реалност). И след това всичко останало опира до пространството – кога, къде, доколко и кого обучаваме.

Независимо от способите на обучаване, в началото винаги трябва да се свърши изключително много не качествена, а количествена работа, задачата на която е преди всичко да се изработи отношение на човека към знанието, а не да бъде той обучен. Същевременно в отрегулирани и постоянни условия на живот (т. е. в условия, когато може да се осъществи една традиция или просто да се изработи постоянство) е достатъчен лозунгът: «Прави като мен! Прави заедно с мен! Прави по-добре от мен!»

С други думи имаме една уникална ситуация, в която процесът на занятията се оказва по-висш от знанията, които използваме. Представете си само – до съвсем скоро хората дори не използваха думата «енергия», която днес се е превърнала в почти паразитна дума - всички говорят за «енергията», макар да са малко онези, които всъщност разбират какво представлява тя. Излиза, че ако не се създаде за човека по-съвършена дисциплина от тази, в която живее, то нищо няма да се промени!

Работата не е само в знанията. В постоянното общество би било по-лесно да се постигне това, тъй като там т. нар. «враг» е ясен. В хаотичното общество обаче то е невъзможно. То е дори не просто невъзможно: хаотичният ритъм на съществуване днес е даденост, нещо, което обществото е определило като условия на живот за човека. Става дума за такъв жизнен процес, който наричаме «преживяване», тъй като да живееш в непривично постоянство на ритъма е вечен стрес. Та тогава как да обучаваш човек, който не може да разбере ритъма на развитие, тъй като не е готов да го възприеме чисто физиологически?

Обществото превърна човека в потребител: потребител на пространството, на интереси, на идеи и най-вече потребител на самия себе си.  А нима може човек, който потреблява целия си живот, да развива себе си?

До преди едва двадесет години хората се нуждаеха само от една друга дисциплина на действията, по-съвършена от тази, в която се намираха. А сега ситуацията е различна, тъй като разривът между постоянството и хаосът е станал толкова голям, че човек дори не може да съпостави условията: той просто е забравил как да го прави! Станал е банално разсредоточен. Всичко това формира съвсем различна дисциплина на живот  или по-скоро отсъствието на такава и най-важното - други ценности. Тъй като трябва да се вземат предвид и външните условия, в които се случва взаимодействието по време на обучението.

С това всъщност се промени и отношението не само към знанията, но и към тези, които ги предават. И това е нормално. Тъй като трябва не само да се приемат условията, в които се създава връзката учител – ученик, но и да се разбере, че тези условия са променливи. Те могат да дадат на даден човек възможност да си зададе въпроси за това кое как е, а на друг – не.

Един от занимаващите се, например, си задава въпроса: Ако човек се занимава правилно, той трябва да усилва себе си, трябва да натрупва качество, да става по-мъдър, да гледа по-широко на живота и да засилва качеството на ежедневния си живот. Та ако знанията са истинни, то те могат да се използват във всичко. Човек може и да продължи да повишава нивото си на професионализъм и да се обучава още.

Всъщност подобен въпрос определя дали занимаващият се е способен или не да противопостави процеса на обучение на процеса на разрушение и това е много важно. При мен има занимаващи се, които мислят за това, значи вероятно правя нещо както трябва. Но ако има хора, които не го отчитат и не се замислят за това, значи правя нещо не както трябва.

Впрочем отговорът тук за мен е очевиден. Това е именно нещото, с което започнах – когато животът бе константен, можех да поема отговорност за хората, които се обучаваха при мен. Но когато условията на живот се промениха, се сблъсках със ситуация, в която хората не можеха да живеят в постоянството на естественото съществуване, освен ако не ги заведеше човек в манастир за пет-десет години, където да ги изолира.

Интересното е, че именно тук бе първата ми сериозна грешка в обучението на хората. Моментът, в който светът започна да се пренастройва, по никакъв начин не повлия на вътрешното ми постоянство – аз вече бях готов, а хората, които се обучаваха при мен, все още не бяха. А аз продължавах да действам според законите, при които започнах. С други думи смятах, че знанията са толкова силни (та нали ми бяха помогнали да разбера постоянството), че всички ние ще постигнем това разбиране и то ще ни помогне да надмогнем всички външни обстоятелства.

Но не отчетох силата на тази промяна, която бе свързана с една много интересна концепция. Тя е важна за всички, независимо от това кой в какво общество живее. Тази концепция се нарича «Лъжесвобода». Именно това понятие разруши идеята за взаимодействието «учител-ученик» в съвременното общество.

До момента, в който човек не придобие допълнителна сила, той не може да каже: «Действията ми носят резултати.» Едно е обаче да придобиете тази сила, когато се намирате в стабилно общество, и съвсем друго - да я придобивате в нестабилно общество. Излиза, че в нестабилно общество не е достатъчно да имаш силата, а трябва и да разбираш как да я използваш, тъй като стабилното общество ти дава една посока, докато нестабилното – много.

В едно стабилно общество човек може да живее, с извинение, и без мозък (като например в Норвегия). В нестабилното общество обаче (като в Русия) да се живее без мозък е невъзможно, тъй като посредствеността в едно нестабилно общество е равносилна на унищожение на самото това общество. В нестабилното общество хората, дори след като са достигнали някакво ниво, могат утре да се окажат на бунището, ако нивото на силата им не отговаря на нивото на оперирането с тази сила.

Тук някои си задават следния въпрос: как така хора, които достигат някакво ниво, плоскост, след това прекъсват отношенията и си тръгват? При обстоятелствата, в които се случва взаимодействието между учител и ученик, днес няма условия за регулиране на плоскостта. Тази плоскост се регулира от обществото, а не от егрегора. Което означава, че учителят днес е силно ограничен във възможностите да обучава. Не трябва да се обучават хората да плуват, ако в басейна няма вода, дори ако има басейн (а за мен, между другото, е по-важно да се развивам самият себе си, отколкото да се залъгвам, че обучавам някого). Затова максимума, който учителят може да направи, ако притежава някакъв продукт, от който не се срамува, е да го продава.

Това създава в съвременния свят условие за дистанциране от лъже-учениците и лъже-условията, като в резултат на това учителят не е длъжен на никого и учениците също не му дължат нищо. Налични са някакви регулиращи правила на отношенията. В крайна сметка така се създава една буферна зона при съвременните условия на живот.

Същевременно тук се появява и възможност хората, дори при тези условия, да достигнат до ниво на отношения, при което с тях да може да се взаимодейства по съвсем различен начин. Така се създава в крайна сметка мост, който позволява да се съхрани идеята «учител-ученик». Всъщност важно е да се каже, че всеки обучаващ трябва да създаде определена формула на отношения, да я разбере и да носи отговорност за нея. Разбира се, в такива условия хората ще са принудени да си задават въпроси, като днес това е неотменно условие на съвременния свят.

Тук именно се заключава и най-голямата сложност. Учителят не може в тези условия да бъде «семеен лекар», тъй като в неконтролируеми условия на съществуване човекът е неспособен да следва дори елементарни съвети. В резултат на това рано или късно този, който не разбира какво прави и не носи отговорност за себе си, става зъл, раздразнен и неудовлетворен. А това също е нормално. Единственото, което може да се каже тук е: ако имате хубава ябълка и нямате зъби, какво ви е виновна ябълката?

Ето и още един въпрос: защо някои хора не могат да си тръгнат човешки? Защо използват същата практика и знания, които са получили, дори названията и картинките, копират програмите на туровете, по които ги водя, без по никакъв начин да отчитат усилието, създадено спрямо тях?

Ще поразмишлявам над този въпрос. Хората, които се занимават, се делят на няколко категории и тези категории съм установил, наблюдавайки, в продължение на много години, милиони занимаващи се по целия свят.

Първата категория е тази на човека, който прави упражненията, които му показват. Това е човек, който все още не разбира, че работата не е в упражненията, той не разбира и защо прави нещата. Такъв човек може да се занимава един ден, например, като дойде на семинар, или пък седмица, година, или някакъв период от време.

За мен тази категория хора не отговаря дори на първо ниво. Искам да кажа, че познавам хора, които са идвали с мен веднъж на даден тур и веднага след това започват да водят такива турове. Познавам такива, които са идвали веднъж на семинар и след това започват да преподават даоистка алхимия. Като цяло те имат право да го правят, защото те мислят по следния начин: «Платил съм си за това и мога да правя каквото си искам!» А и това ще бъде проблем за онези, които ходя да се занимават при тях. Аз казвам следното: «Много добре ако има хора, които започват да се занимават при такъв водач.» Той ги взима от мен, те няма да идват при мен, което е много хубаво! Защо са ми хора, които са готови да се занимават с нещо без да разбират? Работата може и да е в това, че някои категории хора просто харесват такива хора.

Вторият тип хора са онези, които се занимават редовно. За мен това още не са практикуващи хора. На тях просто поради някаква причина им харесва да се занимават редовно. Според мен е по-добре да се занимават редовно, отколкото редовно да правят нередовни неща. По-добре да прекарваш времето си, правейки потенциално полезни неща, отколкото безполезни неща.

Подобни хора смятат, че практикуват. Това е тяхно право, аз нямам възможност да ги убеждавам в противното. Проблемът на тези хора е в това, че те пренасят изработения си жизнен опит върху знанията. С други думи те идват при мен и аз им казвам: «Трябва да направиш така», а те ми отговарят: «Аз ще си правя така, както смятам, че трябва.» Дори и да не го казват явно, те все пак правят това, което си знаят.

Аз може и хиляда пъти да повторя: «Опрете се на стъпалата!», но човекът като не може да застане правилно, продължава да стои така както е свикнал и смята, че се опира на стъпалата си. Опитът му в това да слага стъпалата си неправилно е хиляда пъти по-богат от опита да ги постави правилно с мен. Така човекът продължава да се отнася към това, което му се предава така както и по-рано се е отнасял към всичко останало. Това, че си облякъл нова дреха, не означава, че под нея има нов човек.

И разбира се ако такъв човек започне да обучава някого, той го прави като глупав папагал, съгласно собствените си разбирания. През същото съм преминал и аз. Днес в почти всеки фитнес център има учител по йога и учител по тайдзи-цюан. В крайна сметка излиза, че обществото е наложило собственото си разбиране за това как трябва да стоят нещата. Тогава какво да правя аз, да се боря с това общество ли?

Днес вече е почти закон хората, които обучават, да са определени от нещо или някого, без сами да представят идеята. Не мога да кажа на тези хора, които като цяло дори и не са започнали да се занимават: «Защо предаваш това?», тъй като те в крайна сметка всъщност нищо не предават! Това отново е проблем на онези, които ходят да се занимават при тях. Но някой трябва да пасе овцете, друг да работи в зоопарка. Ако обществото е спомогнало за появата на такъв огромен брой животни, то тогава някой трябва да се грижи за тях. По-добре да пуснеш някой да следи какво правят, отколкото да бродят по улицата.

Има и още един важен въпрос – как се отнасям към това, че хората използват същите названия, етикети и така нататък? Отговарям по следния начин: когато си купим книга, която се нарича «И-дзин» или учебник по физика или химия, не се ли досещаме всъщност какво представлява тази книга и как трябва да боравим с нея?

Тук съществуват някои автоматични закони, които определят енергетичните процеси. Всички те имат свое значение и естествено всеки знак, всяка дума и всяко название имат свое значение. В законите на знанието всеки знак е структура, а структурата стои по-високо от всеки човек. Хората днес не разбират нито знаците, нито знанията, затова можем да обсъждаме този въпрос колкото си искаме, тези знаци обаче живеят и работят и това е даденост.

Ако човек използва дадени знания, значения и символи и го прави без разбиране, без навигация, то той става заложник на всичко това; тази тема обаче е прекалено сложна, за да се обсъжда тук.

Тук можем да добавим и въпроса за интелектуалната собственост, но и тук има прекалено много фактори, за да можем така лесно да определим отношението си към подобни въпроси. Ако не можете да живеете в обществото честно, тогава започвате да живеете нечестно. Това е закон. А как може изобщо да се определя едно отношение, ако някой живее в него по нечестни закони?

Следващият тип хора са тези в категорията Инструктор. Оттук всъщност започва реално и практикуващият човек. Инструкторът е този, който е разбрал навигацията; например, едва от това ниво при мен се изработва отношението, към този, който усвоява някакви знания.

Това е човек, чиято задача е преди всичко да инструктира себе си. Този човек не просто прави нещата, но и се опитва да обръща внимание на това, което прави. Към инструктора, разбира се, вече има отношение, защото той взима тази навигация от някого.

Безусловно инструкторът може да смята, че има Учител, тъй като той е взел от него навигацията, но Учителят още не може да го смята за ученик. За мен инструкторът е човек, който започвам да наблюдавам. И често всъщност се образува вътрешна връзка с тези инструктори, които влизат в егрегора на знанието. От този момент ако човекът се държи некоректно към мястото, от което взима навигация, той сам блокира по-нататъшното си развитие. В този случай той още няма възможност да върши самостоятелни действия, тъй като наличието на инструктаж не му позволява да направи нещо отвъд пределите на този инструктаж.

Инструкторът трябва да съгласува всичките си действия, тъй като не бива да излиза извън пределите на инструкциите. Той трябва да следва правилата и освен това представлява фундамент на тази система или тези знания, които представя. За този човек инструкцията е много по-важна отколкото за околните или за онзи, който му я е дал, защото инструкцията го удържа в задачите на действията.

Тук започва една тройна борба. Първо с натрупания опит и личните причини. След това по отношение на факта доколко този човек е в състояние да съжителства с обществото, в което живее. За него също така е важно да разбере, че ползва нещо придобито. Той вече разполага с инструментите, но все още не може професионално и качествено да ги ползва, тъй като няма достатъчно опит.

Това е най-важният период на обучението, когато човек създава не само своя фундамент, но и фундамента на системата, която представя. От този момент човек получава статус на кандидат-ученик. За всеки учител това е най-ценният материал: той вече е променен, но при това все още е празен, може да бъде напълнен, но още не е набрал достатъчно сила. И разбира се ако такива хора напуснат или престанат да се занимават, това е голяма загуба, но се случва. Тук не мога да направя нищо, тъй като пространството е пълно с много неща, които могат да отклонят човек встрани.

Същевременно напускането на тези хора е понякога полезно и за самия учител. То позволява на учителя да усъвършенства метода си на обучение, тъй като истинският учител никога не смята себе си за истинен от последна инстанция. Аз винаги казвам на хората, които се занимават при мен: «Ако намерите нещо по-добро, идете там!» Това е съвсем нормално. Дори ако някой знае по-малко, той може да се окаже полезен за вас.

Тук обаче трябва да разберем, че ако занимаващият се си тръгне, той винаги има възможност да се върне. Макар че ако сте инструктор и отидете да се обучавате някъде другаде, ще ви бъде десетки пъти по-трудно да се върнете ... Важно е да разберем защо това е така.

Инструкторът е човек, който вече се намира на стадия на опознаване на метода и ако си тръгне, той нарушава метода. Възможно е временно да получи нещо, но ще наруши метода на знанията, в които е бил. Той трябва или да си тръгне и да разработи друг метод, или да следва метода, който му се дава. Иначе няма да бъде в състояние да се развива нито тук, нито там, и ако обучава някого, то тогава нарушава идеята за пропорционално построяване на знанията.

Инструкторът, който нарушава метода, нарушава схемата на развитие. Това означава, че той сам е решил, че е майстор, който е в състояние сам да определя къде да се обучава. Очевидно обаче инструкторът не може да си тръгне и да продължи да използва същите знания, без постепенно да напредва в метода на познаване.

Същевременно ако си тръгне и достигне по-голямо развитие, то първият който трябва да се зарадва за него е онзи, който му е дал пътя за развитие. Това означава, че този човек е получил правилен метод на обучение.

Не може да има много учители, учителят е онзи, който те обучава на навигацията и метода. Например, човек първо се занимава с тайдзи-цюан, а след това се отказва и продължава да учи танго или арабски танци. Той може да каже: «Арабските танци и тангото са толкова по-добри от твоето тайдзи!»

Но ако той е разбрал метода и навигацията в това как правилно да прави тайдзи, все пак ще изучава тангото и арабските танци от позицията на тази навигация. А фактът, че не уважава тези знания, ще доведе до това, че впоследствие този човек ще има проблеми, тъй като не е разбрал идеята за растеж.

Случва се десет години поред да се мъчиш да научиш някого или той да се мъчи да изучава нещо и това да не го радва особено ... А след това отива някъде и изведнъж всичко му се получава. Обаче вижте, може би той просто не е дочакал два дни, така че да му се получат нещата на първото място! И освен това така или иначе ще използва изработеното на предходното място в новото, но методът ще остане не напълно опознат!

Отношението към инструктора винаги е по-строго. В този случай е огромна вероятността човекът, който се отказва или не признава системата на образованието, но продължава да се ползва от тези знания, да си създаде сериозни енергийни проблеми.

Излизането от егрегора на знанието е тежка загуба. Да се спекулира с това обаче е много опасно, тъй като хората никога не бива да се лишават от възможността за изход. Просто напускането трябва да бъде нормално. Ако отидеш в гората и се занимаваш с това, то пази боже! Ако човек може да се наслаждава на откраднатото, ако му харесва да краде и мами, то това са си негови проблеми, тъй като така той понижава своите вибрации и разрушава себе си. Независимо дали е добър или лош, той сам унищожава себе си!

Въпрос: може ли човек, който се занимава в рамките на една система, да излезе и да построи своя схема на съществуване, школа и прочие? Работата е там, че ако човек е станал инструктор, то той е приел навигацията. Тя е в него, построена е, което не е толкова просто. Не забравяйте, че обществото, в което живеем не позволява изграждането на нормална схема на развитие, затова не можем да изискваме нещо от някого.

Разбира се ако човек си тръгне, захлопвайки вратата с думите: «Вървете по дяволите!» и продължи след това да използва същите знания, то това е просто ограниченост. Какво можем да кажем тук – «Ти не си добро момче»?

Тук можем също да разсъждаваме на тема карма, но за съжаление това е една много спекулативна тема. Необходимо е да се разбира физиологията на кармата. Всички наши енергийни решения с подобно усилие, водят до понижаване на вибрациите, а понижаването на вибрациите се отразява също и на физиологично ниво.

Естествено ли е все пак за ученика да се отлъчи от учителя или той трябва да израсне вътре в школата? Продължаваме нататък: след инструктора стигаме до майстора. Майсторът е човек, който е достигнал максималните условия в своите пренатални значения. И разбира се майсторът има право да прави всичко, което иска, та нали е майстор! Ако съм го определил като майстор, то оттук насетне е работа на майстора как да действа.

Трябва да се отчетат тук несъвършенството на развитието, несъвършенството на отношението и маса други условия. При това не можем да лишим човека от възможността да живее, дори добре, в собствените си пренатални условия. Най-важното е, че майсторът във всеки случай ще бъде по-полезен за пространството. Проблемът на майстора е в това, че той вече не може да следва никого, защото следва единствено себе си. Където и да отиде след това, каквото и да прави, ще се държи като майстор или като слон в стъкларски магазин.

И едва след майстора, въвеждам понятието ученик. Ученикът е онзи, който е опитал да бъде майстор и набързо се е отказал от това. Проблемът при майстора е в това, че всичко, което правите, вие демонстрирате. Не можете да не демонстрирате, та нали сте майстор! Всяко ваше действие трябва да бъде по-добро от действията на онези, които са дошли да се занимават при вас. Всъщност тук приключва етапът на пътя на война и майсторът преминава или в така наречения «етап на мага» и продължава да се развлича с идеите за майстора, или в етапа на знанията.

Тук човек вече чувства силата, той я разбира и му трябва фокус, тъй като вече се наслаждава на силата си. Това е много тежко изпитание, тъй като трябва да се развиват най-откритите възможности. А ако изберете пътя на знанието, тогава трябва да започнете отново, защото докато станете майстор, никога не сте започвали всичко отначало.

Едва когато станете майстор, ще видите къде е началото. Защото когато сте започнали, сте имали неправилно тяло и неправилна позиция на съзнанието. Просто ако сте попаднали в правилни ръце, тогава сте получили правилна навигация. Едва след преминаването през състоянието на майстор, мога да смятам един човек за ученик, тъй като този, който реално е излязъл от състоянието на майстора, става чист като дете. Затова въпросът за взаимодействието между учителя и ученика е сложна схема, а за мен е и не особено тривиална.

Не бих искал тук да се заемам с различни морални аспекти, тъй като ще се намерят хора, които да контрират всяко мое обосноваване съ свое собствено. Моралът за мен е частно мнение на отделен човек. Аз гледам на живота достатъчно обемно, че да не реагирам примитивно на действията на едни или други хора, защото в противен случай винаги съществува опасност да се плъзнем към въпроса: «Кой е виновен?».

Необходимо е да продължаваме да се развиваме и да засилваме качествата си. За мен по-важният въпрос е: «Какво да правим?», а за него човек трябва да достигне до една истинска честност. Истинската ценност е когато разберете, че знанията стоят по-високо от учителя. Но най-важното тук е да има удовлетворение, че можем да постигнем състоянието на ученика. А няма нищо друго, което да носи удовлетворение, освен това да бъдеш ученик.

След ученика може да съществува единствено съда, след ученика може да съществува единствено процеса и в един момент този процес подменя учителя. Но истинският учител е онзи, който продължава да развива в себе си ученика...

 

07 април 2012

Попитай автора


Само регистрирани потребители могат да зададат въпрос. Вход.

За регистрация натисни тук.



929
| Институт за развитие на човека

Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката

Във вид за печат
top