Орфически мистерии. Интегрален звук

Орфизмът представлява метафизическо учение за звука. Това е изкуството да преживяваме звука, тантрата на звука. Учението се е формирало от ритуалното преминаване на пространството, от орфическите мистерии. Тъй като неговото зараждане се свързва с определено място, през VI в. пр.н.е. орфизмът се превръща в култово учение.

Според една от версиите, Орфей е тракийският бард, който придобива безсмъртие. Това е причината поради която орфизмът като система от знания се свързва с тракийската култура. Въпреки това не трябва да объркваме орфизъм като учение с орфическите мистерии, припокриващи се с дионисийски мистерии, т.к. мистериите на Дионис са преди всичко вино, а след това – музика, докато в орфическите мистерии музиката заема главното място следвана от виното. Самата идея на мистериите е възкресяването на живата енергия. А понеже самият Орфей е най-вече майстор в управлението на вибрациите, легендите за него се разпространяват надлъж и нашир и днес зърното на реалното в тях може да се открие при желание и в египетската, и в гръцката, и в тракийската култура.

Смея да твърдя, че достигайки безсмъртието Орфей започна да се премества във времето и по този начин всъщност измени миналото. Тоест в реалността той достига безсмъртие някъде между IV—II в. пр. н. е., а след това се премества в миналото, където неговият образ обяснява, например, култът на възкръсването на Озирис. Това звучи много ирационално, обаче по законите на самото орфическо учение излиза дори много логично. Също така става ясно, защо Орфей се свързва с Елевзинските мистерии, с основополагащ култ на музите! А ако предположим, че в физически план те изобщо не са съществували, но се появили в съзнанието на хората заедно с появяването на Орфей? Тогава излиза, че образът на Орфей обяснява този астрален култ физически и ние започваме да говорим за него от гледна точка на физическо съществуване, докато в реалността той е съществувал в енергиен план!Що се отнася до любовта на Орфей към Евридика /а също и неговия опит да я възкреси от мъртви/, това е нищо друго освен символ на преобразуване на енергията, а не емоционален опит на човек стигнал до прага на човешкото битие. И тук всъщност ние се сблъскваме не толкова с проблема на самото учение, колкото с възможността за неговото разбиране.

Орфизмът е геометрическо учение за музиката, където нотите са геометрически фигури изразяващи определено напрежение. Това е изразът на музикалното темпо като дишане, пресичане на ритмите подобно на пресичане на плоскостите. Това не е просто възбуждане чрез звука. Това е изкуство, дори, ако искате, наука за това как се генерира екстатическо преживяване и как то се усвоява.

По същество орфизмът е учение за времето, човека и ероса. Орфизмът се обръща именно към тези три качества на времево резониране, което разрушава човека и където самото понятие „човек“ се разглежда като нещо нарушаващо природата на божественото.

Орфизмът е учение за различните нива на Вселената, особено що се отнася до неговия времеви формат, обитаван от човека. Той обяснява природата на възраждането подобно на възраждането на Дионис и Озирис, които представляват закони, позволяващи да се реализира подобна възможност.

Орфизмът транслира във физически план самата идея за хармония до състоянието на резонанс. Семето на учението е определено звучене. Учението на орфиците е уникално и в латентно състояние живее във всеки един от нас, подчинявайки ни на това или онова звучене, тази или онази музика.

Всъщност цялата митологична система е нищо друго освен транслиране на триизмерен език в линейна форма, където химните и одите са предавали чрез звука идеята за напрежението на пространството посредством думи, което е много характерно за нас, когато ние превръщаме (обличаме) думите в звуци.

Орфей е този, който привнесе мерността на звученето, заложена в идеята на семиструнната лира. Това е мярката на времето или мярката на времево звучене.

Тук седмият звук – първият пространствен – показва изхода извън природата на времето. Лирата на Орфей е седмоъгълник, геометрична фигура, представляваща седемте ъгъла на звученето, времева вълна преминаваща в извънвремева. Тоест опорната точка е стъпката, октавата.

Седем нощи имат шест дни. Нашето времево пространство има седем условия. Това е новото небе, което идва да смени старото. Това е пирамидалната структура на нашия свят. Седмицата е последната честота достъпна за физическо възприемане, честотата на виолетовото тяло. Това е изваждане от закона на времето, от мрака в истинската светлина. Низшите звуци са това, което разкъсва тялото на човека, но ние трябва да преминем през това за да стигнем дълбочината, тъй като в тялото живее духът на звука. Това е седмият звук. Тоест музиката според настройване се е разделяла на разрушаваща, изграждаща и напълваща. Това е своеобразен музикален кубизъм, изразен в числа още от Питагор, който помага пределното да се съотнесе с безпределното.

Музиката е вдишване и издишване на Вселената, но трябва да се разбира и нейният център. Разбирането на центъра води до разбирането хармония на сферите, където се добавят два звука, които нямат външно звучене. Вътрешното интониране, вътрешното усилие на звука или вдишване и издишване на празнота, където същото издишване се разглежда като дишане насочено навътре.



По-подробно четете в книгата „Интегрална алхимия“

22 април 2016

Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката


2174 |
| Интегрална алхимия
Етикети:

Във вид за печат
top