Лекото вътре в тежкото

Докато не се освободим от зависимостта си от пространството, в което се намираме, докато мозъкът ни не набере сила, вечно ще бъркаме кое е важно и кое – второстепенно. Да говорим за дълбокото, без да разбираме дълбочината, означава да се отдалечаваме от разбирането на причината. Наистина да приемем това, което е, такова каквото е, е нещо сложно, но ако го приемем, тогава постигаме лекото. Ако не го приемем, тогава утежняваме себе си още повече. Това утежняване има и физическа величина, защото сме обременени не само от условията на породеното, но и от следствията, които сме натрупали, намирайки се в опита на делата, където – независимо дали го искаме или не – сме увеличили усилието на това правене.

Безконтролното усилие рано или късно подчинява съзнанието ни и ние, без да знаем причината, следваме онова, което, без сами да разбираме, сме изработили. Да реагираш на нещо не означава да разбираш това нещо. Човек трябва да може не само да схване живота, но и да увеличи контролируемото усилие в него. Та нали работата не е в това дали ще живеем дълго или не, а в това дали ще живеем или ще пребиваваме, подчинявайки се на някаква непонятна функция.

Какво значение има количеството преживени години, ако самият вие не сте били участник в собствения си живот? Помислете колко хора смятат, че разбират нещо. Или колко вярват, че правят нещо. Но как може да бъдеш уверен в нещо, без да разбираш природата на тази увереност? А всяко действие си има източник, има си сила. Ние я използваме, но не разбираме природата й. Можем ли тогава да твърдим, че разбираме действията си?

Следването без причина, независимо до какъв резултат ще доведе, ни лишава от най-важното: това да се намираме в процеса. Затова човек зависи от резултата. Но най-интересното е, че той не може нито да го опознае, нито да го почувства, нито дори да изкаже мнението си. Човечеството отдавна е подменило мнението с реакцията, защото то има нужда от реакция на реакцията. Ако реагираме на пространството, то тогава няма значение какво говорим и определяме, защото първо трябва да се впуснем в процеса. Докато не се научим да преживяваме процеса, не само няма да можем да решим задачата си, но и няма да можем да определим кой е необходимият ориентир за решаването й.

 

20 май 2012

Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката


1063 |
Етикети:

Във вид за печат
top