Криза на духовността

Кризата на духовността е категория, несъвместима с осмислянето. Способните да мислят разбират, че такова понятие просто не трябва да съществува. А за онези, които не могат да го правят, това е просто нещо като костенурка без черупка или черупка без костенурка.

Ако обаче се вгледаме по-дълбоко, ще видим, че проблемът се оказва още по-глобален – духовността отдавна се е превърнала от рационално в ирационално понятие. Тя е една езотерична, неразкрита за човешкото съзнание приказка или легенда.

Онова, което наричаме духовност, в древността било определяно като връзката на човека с пространството. Тя можела да се определя по отношение на Небето, Земята или самия човек (например връзката му с предците), но била с такъв капацитет, че обхващала едно нелинейно, но пък понятно и изпълнено със смисъл съществуване. Днес определението, което се приближава най-много до това понятие е образното мислене.

Духовността е основната същина на човека, която формира културата му въз основа на свойствата, т. е. съществува една зависимост между тези свойства и възприемчивостта. Ако сме натъпкани с всякакви боклуци на нивото на тялото, съзнанието и енергията, за каква възприемчивост може да става дума когато всяка дума и всеки звук не е нищо повече от едно въздухоотделяне?

Духовността е усещане на една висока вибрационна тоналност – космическа, кристална, каквато искате ... За това е необходимо да можем да възприемаме и получаваме, а не да реагираме на всичко. Човек обаче може да получава, само ако е усвоил науката за себеучението, науката, в която се осъществява най-важното условие за себепознание, защото само този, който познава себе си, може да бъде в хармония със себе си. И само този, който е в хармония със себе си, може да осъществи своя ритъм.

Останалото зависи от наличието у този човек на вибрациите, които откриват пътя към осъзнаването на пространството, към това, което се опитват да нарекат именно «духовност».

Тук искам да спомена и най-важното – организираността. Организираността определя порядъка, а порядъкът определя формата и едва след това можем да говорим за развитие.

Основният ритъм за нас е способността да организираме себе си. В неорганизираното си съществуваме, ние не принадлежим на себе си. Организираността е формообразуващо понятие. Тук създаваме тази дълбочина на дишането, която ни изпълва и се освобождаваме от онази, която ни изразходва.

Като създаваме условия, които ни разгръщат и разкриват, ставаме открити и способни да се изпълваме, тогава можем да пристъпим към анализирането на това що е то духовност. Но ако не усвоим основното понятие на съществуването и не се научим да хармонизираме ритъма на дишането, така че то да ни задвижва, а не да ни тормози, какъв е смисълът да бълваме думи? Да организираме себе си в условията, в които пребиваваме, означава да намерим опора за отчитането на ритъм. А това вече е някакво фигурно свързване, обем.

Пространството е материално и духовността също трябва да бъде материална. Трябва единствено да схванем в какво всъщност се състои тази материя.

 

12 януари 2012

Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката


1316 |
Етикети:

Във вид за печат
top