Готфрид Вилхелм фон Лайбниц 

Готфрид Вилхелм фон Лайбниц е машината на немската мисъл.

Немската философия е системна и неин основател се явява именно Лайбниц. Заниманията му с метафизиката, природата, опитите върху човешкия разум поставят основата на системното осмисляне на действителността, което превръща този човек в най-великият мислител и го поставя, наред със Спиноза и Аристотел, в категорията на познавачите на вселената.

Възприемането му на света е извънвремево, той с лекота посяга към древността и взаимодейства с настоящето. Ту осмисля Питагор, ту полемизира с Бекън. Всъщност Лайбниц успява да превърне философията в приложна наука и, най-важното, извежда аналогиите в трудовете на други философи, като често ги доосмисля и дава окончателно решение на поставените от тях задачи. Той дава обяснение за всичко, с което се сблъсква – от езерцата и дворцовата архитектура до идеите на световния разум.

Всъщност, той е първият, който осмисля идеите на древните философи и математици, създали идеята за Върховното начало (вж. Фигура, равна на Бога). Той свързва човешкия разум, душа, животните и дори самият бог с монадите и показва, че са извънвремеви, извънпростраствени величини.

Идеята му за преходното съзнание до днес остава недооценена. Той изследва съзнанието като извънвремеви опит. Това означава, че съзнанието се заражда у човека по-рано, отколкото самият човек. Следователно духовният процес може не само да се определя, но и да се изчислява, а следователно и да се променя. С други думи, ако появата на човека е предначертана, то това не означава, че животът и опитът му не могат да изменят съдбата му.

Може да се каже, че Лайбниц поставя със своята работа началото на борбата с езотериката и мистификацията на природните процеси. Природата е физична, което означава, че тя трябва да бъде обяснявана. Ако има разум, значи има и обосновка. Ако има Бог, то значи той може да бъде опознат.

Особено уважение Лайбниц заслужава заради усилията си да съживи геометрията и фрагмнетите й, залагайки в нея идеята за цялото. В този случай идеите на Лайбниц се пресичат с постановленията на даоистките мислители, които очертават условията за постигане на цялост през призмата на центрираността. Излиза, че в природата няма завършеност, а единствено преход от едно състояние в друго.

Интересно е отншението на Лайбниц към понятието за свободата. За него то не е едно декларативно понятие, а величина, която може да се развива или поражда. С други думи, свобадата е физична, а не желателна. С други думи давайки свобода на човека, ние в крайна сметка го лишаваме от свобада. Ако човек иска да бъде свободен, тогава той трябва да лиши себе си от това, което го разрушава (например злото или леността). Човекът, обременен от разрушителни сили не може да бъде свободен. С други думи, свободата е състояние, на което човек може да се научи, а не което желае. И ако човек действително иска да разбере свбодата, той трябва да прогони от себе си роба и да каже «Не» на онези емоции и реакции, които го разрушават. Освен това ако за човека са характерни понятие като печал, глад, агреси и пр. то той, по дефиниция, не може да бъде свободен.

Въобще, Готфрид Вилхелм фон Лайбниц е истински гении – онова, което не успява да докаже, той подлага на разсъждение, за да извлече истината, а не просто да ни насочи към нея.

Животът не бил особено ласкав към Лайбниц въпреки дарованието и работоспособността му. Той живял в период на несигурност и икономически трудности, обхванали тогава и Европа, и в частност Германия след края на Трийсетгодишната война.

Интересно отношение Лейбница к понятию свободы. Для него это не декларируемое понятие, а взращиваемая или генерируемая величина. То есть свобода физична, а не желаема. Таким образом, давая человеку свободу, мы, на самом деле, лишаем его свободы. Если хочешь быть свободным, тогда лиши себя того, что разрушает тебя (например, зло и лень). Человек, обремененный разрушительными усилиями, не может быть свободным. То есть свобода — это обучаемое, а не желаемое условие. И если человек действительно хочет понять свободу, он должен изжить в себе раба и сказать «нет» тем эмоциям и реакциям, которые разрушают его. Ну и, собственно, если человеку свойственны такие понятия, как печаль, голод, агрессия и т. д., то он, по определению, не может быть свободным. Освен това влияние са му оказали и вероятно религиозните разногласия между католиците и протестантите.

Лайбниц (известен като Лайбнюц до 20 години) е роден ан 1 юли 1646 в Лайпциг малко преди края на Трийсетгодишната война. От дете майка му Катерига го привикнала да говори единствено за хубави неща, което оказало значително влияние върху момчето от гледна точка на качеството. Отношението към хората и нещата се превърнало за Лайбниц в основополагащо за живота му.

Това именно формирало и отношението му към образованието, в търсенето му на смисъла, отдалечавайки се от критиката и несъгласието. Това му позволило с лекота да се ориентира към науки като математиката, физиката, философията, правото, естествознанието и алхимията. Смята се, че Лайбниц е разработил първия компьтър, но обстоятелствата не му позволили да доведе до край изследванията си.

На двайсетгодишна възраст Лайбниц завършва университета. В същото време обаче го интересували не толоква постиженията на съвремието му, колкото непознатите тайни на Египет и Йерусалим. След Тамплиерите, той се запалил по идеята за опознаването на тайните, ключът за чието разгадаване, смятал той, се криел именно в тези страни. Смята се, че косвено именно той провокира интересите на Наполеон в тази посока.

Впрочем, Лайбниц успява да разгадае една от загадките на древните, постановявайки, че пространството е условна величина и че всичко е подчинено на ритъма. Ритъмът не е подчинен на времето, а е подчинен на динамиката. Това довежда Лайбниц до теорията на монадите, според която той разлага целия свят на динамични единици, които са повече или по-малко пропорционални. Тук изпъква особено начинът, по който Лайбниц възприема съзнанието, което той също обяснява. Всъщност наличието на мозък не гарантира съзнателността на човека.

Съзнателността е състояние, което следва от свойствата на рационалното възприятие, което трябва да премине в рационално мислене. Това означава, че ако човек не разбира сложните процеси и не умее да мисли, то тогава няма смисъл да се опитва да се нагърби с тях. Вместо това трябва да разбере най-простите понятия и да се научи да ги натрупва.

Тук, всъщност, се крие основата на образованието – обучаващият се трябва да знае, а не да се информира, т. е. да се намира в адекватно поле, където мисленето се реализира, а не експлоатира. Ако човек иска да развива собственото си разбиране и знание, то той трябва да развива вниманието и наблюдателността си, т. е. да приведе съзнанието си до тъждественото понятие, което води до развиването на съсредоточаването. А само съсредоточеното съзнание може да постигне опита. Това е необходимо условие за реализиране на личността.

Тук стигаме до условието, което не само определя човека като човек, но и характеризира живота му. Най-напред трябва да проявиш човешкото в себе си, да станеш тъждествен на съзнанието си, след това трябва да опиташ да живееш в това тъждествено съзнание.

А какво наблюдаваме днес? Човечеството така и не е признало истиността на прозренията на Лайбниц, тъй като това е трябвало да се превърне в основа на образователния процес. Ето защо хората сами са се обрекли на недееспособност, разделили са живота на черно и бяло, превърнали са противоречието в оснава на своето съществуване.

Реално човечеството не обяснява нищо рационално, то просто третира света емоционално. Изобщо непонятно е как можем да правим това, след като рационалното мислене е в дълбоко противоречие с емоционалното ни съществуване, в което мозъкът е подчинен на емоциите.

Дори по времето когато Лайбниц бил допускан в много кралски домове (Франция, Германия, Холандия, Англия), той не успява да повлияе сериозно върху умовете на съвременниците си.

Дори опитът като най-рационалното действие, което изисква използването на усилие от страна човека и част от времето му (опитът, всъщност, довежда Лайбниц до алхимията) не се превръща в източник на изследвания и анализ. А за съжаление, именно опитът формира човека – независимо от това дали има външен резултат или не. Вътрешен резултат винаги има. И всъщност именно тук алхимията се явява като точна наука, а не лъженаука, както я наричат онези, които не разбират същността на опита и още по-малко изживяването на постигането на пространството на опита.

 

Въпрос


Само регистрирани потребители могат да зададат въпрос. Вход.

За регистрация натисни тук.



Изпрати на приятел


Share |
Име:
Поща:
Име на приятел:
Адрес на приятел:
Съобщение:
Въведете символите от картинката:
Въведете символите от картинката

374
Във вид за печат
top